Защо днес България нямаше да влезе в ЕС и НАТО

Коментар на Иван Бедров:

Точно преди 15 години кризата в Югославия беше в своя финален и най-остър стадий - след дългогодишни сблъсъци в рамките на бившата федерация, след разцвет на паравоенните групи и етническо прочистване, се стигна до бомбардировките на НАТО над Белград. Тогава БСП поведе антивоенните протести в София, червеният депутат Илия Баташки издигна черно знаме по време на гласуването за даване на въздушен коридор на Алианса, а лидерът на партията Георги Първанов застана пред плакат, на който беше изписано „НАТО вън!“.

Преди 15 години България все още беше много далеч от членство в Северноатлантическия пакт и още по-далеч от членство в Европейския съюз. А основната причина за това беше не толкова развоят на техническите преговори, колкото липсата на консенсус сред основните политически сили за посоката на развитие. Затова преобръщането на позицията на БСП от „НАТО вън!“ в подкрепа за присъединяването към военния алианс бе ключово събитие в процеса на интеграция. Защото нито един съюз не желае да приема държава, в която има сериозни политически противоречия по въпроса накъде да се върви. Днес този консенсус все по-често изглежда пропукан и все по-често се поставя отново въпросът „Накъде вървим?“.

"Честито на славяните!"

Допреди няколко години бе немислимо депутат от управляващата партия неприкрито да изпада във възторг от най-агресивното действие спрямо Запада от години насам. Лидерът на националното движение „Русофили“ и издател на партийния вестник „Дума“ Николай Малинов използва студиото на националната телевизия, за да каже: „Бих желал да честитя на всички православни славяни в света победата в Третата кримска война. И да напомня, че след Кримската идват Балканите по южния път. Смятам, че можем да се поздравим поне русофилите на тази маса“.

Не е толкова важно колко точно са кримските войни и кога точно наследниците на БКП са се превърнали в изразители на православието. Важно е как представител на управляващата партия заема позиция, противоположна на тази, изказана от премиера и от министъра на външните работи. Докато Орешарски и Вигенин заявяват ясно в Брюксел, че не признават референдума в Крим и че действията на Русия са според тях „окупация“, подкрепящите ги депутати в София почти са се подредили да посрещат съветските войски.

Ако Николай Малинов беше сам в тази позиция, това изобщо нямаше да бъде тема. Само че преобладаващите русофилски настроения в БСП принудиха ръководството на партията да бламира собствения си външен министър и да приеме позиция по кризата в Крим, която да се хареса или поне да не подразни Кремъл. Вигенин бе разпънат в серия от публични изказвания, а в предизборните програми на БСП „евроатлантическата ориентация“ все повече се превръща в мъртъв текст. Посещението на депутата Страхил Ангелов в Сирия и подкрепата му за режима на Асад е само брошка върху завършения ретро тоалет на столетницата.

"KLETA MAJKA BALGARIQ"

Този ироничен израз става все по-популярен в социалните мрежи като реакция срещу надигащите се ксенофобски изказвания, според които България винаги е жертва на световен заговор, западните инвеститори са колонизатори, а руснаците са единствените, които искрено ни обичат. При това в случая не става дума за изолирани мнения на анонимни форумци. Част от политиците се усетиха, чо това все пак са живи избиратели и активно се насочиха към тях. Волен Сидеров и „Атака“ са най-успешният засега проект, който разчита именно на това. Новият политик Николай Бареков декларира, че партията му „България без цензура“ е проевропейска, но и той избягва директния отговор на въпроса дали признава референдума в Крим. В интервю за руска информационна агенция Бареков дори открито предложи „България да стане врата на Русия към ЕС“.

Значителното руско присъствие в българската икономика вероятно улеснява още повече обезпечаването на подобни политически проекти. Притисната от по-леви или по-десни популисти, БСП се оказа принудена да си спомни времената, когато нейни лидери предлагаха България да стане 16-а република в рамките на СССР.

Така 15 години след кулминацията на югославската криза, българската политическа сцена изглежда в изходна позиция: едни искат с Москва, други - с Брюксел. Разговорът като че ли започва отначало, а сигурни са само две неща - че България все пак е член на НАТО и ЕС, но че ако днес страната ни отново кандидатстваше за прием, резултатът може би нямаше да е положителен.