Защо държавата се управлява от социологически проучвания?

Ще възкръсне ли Исус в неделя? 63% - по-скоро да, 23% - по-скоро не, 14% се доверяват на БНТ. Такъв сондаж сигурно би събрал кликове на любопитни читатели. Но представете си сега службата в нощта преди Великден, където попът пее: "63% от христолюбивия български народ повярва, че Исус ще възкръсне от мъртвите."

Звучи ви абсурдно? Е да, но нашата държава все по-често се управлява точно по този начин. Някакво изследване показало, че повечето нас били против военна помощ за Украйна. Значи няма да пращаме. Две трети били против приемането на Северна Македония в ЕС. И пламенни говорители ни убеждават, че народната воля била еди-каква си и чертаят червени линии. Евродепутатът Андрей Ковачев печели състезанието: той стигна до там да ни обясни, че 80% от съгражданите ни смятали, че в България е нямало фашизъм. И следователно - не е имало.

"Народът процент" има думата

Оставям настрана по-фолклорни изяви на народната воля като това, че баба Ванга трябва да се канонизира, ваксините срещу Ковид са заговор на илюминатите и че българите са втори по интелигентност в света. Макар че, кой знае, ако процентите много се вдигнат, може и те да доведат до управленски решения.

Колкото по-нестабилни са коалициите, колкото по-зле работят институциите, толкова по-често политиците се оправдават с народа - онзи, който днес ваят социологическите агенции във вид на цифра.

Съвсем различно е това ваяне на народа в романтичната епоха. На сцената се изправя водачът, най-често поет, поема дълбоко въздух и заговаря от името на народа. Какво мечтае, кого мрази, къде отива. По онова време не си задават въпроса как точно е разбрал тия неща, тайната е в някаква емоционална емпатия. На 70-годишнината си Вазов обобщава: "аз се радвах, аз плаках, аз трептях с душата на целия народ".

По-късно различни идеолози почват да конструират народа с научни средства. При маркс-ленинистите той е експлоатиран, революционен, естествено представен от комунистическата партия, народът на нацистите е древен, арийски, изграден от смели войници и раждащи деца жени. Да не говорим за по-сложни казуси като например превръщане в народ на бивши колонии, където съжителстват многобройни племена, вождове и тотеми.

После дойде кризата на лидери и идеологии и ето, че политиците започнаха да се опират на народа процент, произведен от социолозите. Как става това ли? Преди 8 години едно изследване показа, че две трети от софиянци искат паметникът на съветската армия да си остане, като само се почисти. Общинският съвет послушно изпълни народната воля. Оттогава процентът почва леко да пада, а руската инвазия в Украйна съвсем ще разколебае освободителските благодарности на анкетираните. В един момент процентът желаещи отпращането на паметника в музея ще надскочи 50 и общинарите ще вземат съответното решение.

Социологическите проучвания не са меродавни

Не е ли това истинската демокрация? Според новата техноутопия, която породи светът на интернет, гражданите по принцип трябва непрекъснато да бъдат питани за всяко нещо, а политиците само да изпълняват. Някои дори смятат, че с тази работа вече спокойно може да се заеме изкуственият интелект, който и без това взе да разбира какво харесваме във Фейсбук и ни го предлага отново и отново. Колко му е да анализира няколко масива данни и да разбере какво мислим за закриването на специализирания съд?

Социологическите сондажи, разбира се, са един от начините да се ориентираме, но все още не сме им определили конституционна роля. Не провеждаме избори за социологическа агенция, която да конструира народната воля. Засега агенциите са частни предприятия, които обикновено се финансират от други, пак частни поръчители. Има почтени и непочтени, както във всеки бизнес, нашият шанс е, че са много и се конкурират. Но едно социологическо проучване участва в гражданската полифония наред с поредния брой на вестника, шествието, партийната декларация и всичко останало. Нещо повече, активната позиция на пишещи, протестиращи, доброволстващи, гласуващи е по определение по-значима от пасивната на онзи, който отговаря на анкетьора.

Най-простите сондажи на изборните нагласи днес почнаха да дават фира. "Продължаваме промяната" надскочи с близо десет пункта прогнозите на повечето агенции на последните избори и преобърна резултата, което породи много обвинения в пристрастност на агенциите. Но подобни грешки не са само наш феномен - първият тур на френските президентски даде отклонение от различните прогнози с до 7 процента повече за левия Меланшон и до 5 по-малко за дясната Пекрес. А вече класически стана провалът на социолозите при избора на Тръмп и британския Брексит.

Тече голям дебат около това дали старите инструменти за изследване на общественото мнение все още работят, дали гражданите продължават да са готови да отговарят на анкетьори, дали няма да е по-адекватно да се тръгне към общественото мнение през някакви дигитални техники, например да се провери името на кой кандидат е било най-търсено в последните дни на кампанията.

Как отговарят хората, които нямат особено отношение по дадена тема?

А още по проблематични са изследвания по теми, при които резултатът не може да се изрази в прости числа. Вземете Украйна. Някакви сондьори установили, че 80 процента от българите не искат да ѝ пращаме оръжие. Добре, но как точно е зададен въпросът? Ако питаме: "Съгласни ли сте да се намесим във войната като пратим оръжие?", отговорът ще е един. Ако попитаме: "Искате ли да помогнем на украинците, които руските агресори избиват, прогонват и изнасилват?" - съвсем друг. Вярно, че специалистите отчитат подобни тънкости, но колко от нас са специалисти? Така получената цифра, най-често дадена до десети за по-голяма убедителност, е удобен инструмент за развиване на идеи върху гърба на предполагаемия народ. Като онзи генерал, бъдещ партиен строител, който наместо да застане смело пред гражданите и да ги поведе в конфликта между добро и зло, реши да се скрие зад страховете им. Представете си този човек във време на война - преди атаката праща войсковия сондьор за анкета "колко от вас искат да се бием?". 72,4 % са против? Значи отстъпваме.

Или вземете споменатия сондаж за Северна Македония, според който две трети били против вдигане на ветото, ако не изпълни условията. Ама знае ли респондентът за какви условия става дума, кои са изпълними, кои имат нещо общо с ЕС? Например от какви точно права са лишени етническите българи там, та да им ги осигурим? Ами ако ги бяха попитали друго - например съгласни ли сте завинаги да бъдем врагове със Северна Македония? Може би щеше да се появи на терена някакъв друг български народ?

В една прочута критика на подобни анкети големият социолог Пиер Бурдийо казва, че много често респондентите нямат изградено мнение по въпроса, които задава почукалият на вратата анкетьор. Просто темата е далеч от живота им. И решават проблема като произвеждат някакво конформистко клише - казват това, което се очаква да кажат. Пак изследване, този път на "Алфа Рисърч" показа, че темата "Македония" е на пето място сред грижите на нашите съграждани и вълнува истински под една четвърт от тях. Как отговарят всички останали, които нямат особено отношение по темата? Ами както са чули, че се отговаря по медиите. Е да, ама така конструираният антимакедонски консенсус се оказа много удобен за политически употреби - докато се води "борба" с Истанбулската конвенция или се настоява Каримански да оглави БНБ.

Няма лошо различни анализатори да развиват идеите си въз основа на поредните цифри, пуснати в публичното пространство: изследванията, журналистическите публикации, филмите, поезията - всичко е добър повод да водим публичния дебат. Но нека лидерите ни да не се крият зад произведения от социолозите цифров народ, нека поемат своята отговорност за това накъде водят обществото и какъв народ формират. Защото народът е нещо, което се прави - непрекъснато и от всички нас. Вярно, че процентите карат политиците да се страхуват, че следващия път няма да бъдат избрани. Но най-често бива точно обратното: народът не избира онзи, който се оправдава с мнението на анонимни респонденти.