Защо е полезно да се изложим пред чужденците
11 януари 2018Коментар от Полина Паунова:
Дойде дългоочакваният момент. Плочките пред НДК са подредени, дворецът е с измити прозорци, специално закупената за целта иглолистна растителност е строена в големи, бели саксии, новите тоалетни са в експлоатация, всички лампи светят (което си е новина), в центъра на София денонощно се мете, а онзи ден докато си купувах кафе от будка край “сърцето на Европа” за идните шест месеца, продавачката ми каза, че можело да си платя и с евро, защото “нали сме председатели”. Пак по тая причина преди няколко дни се проведе учебна евакуация на двореца, покрай която видяхме безброй служители с папки с логото на председателството да се мотаят недоволни около НДК в 21 часа вечерта.
Наред с всичко това правителството е стабилно, Валери Симеонов е спокоен, Бойко Борисов - кооперативен, коалицията е в прекрасни делови отношения, мнозинството в парламента изглежда монолитно, а обещанието на Доган, че предсрочни избори няма да има, окръглява картината на една спокойна държава, оазис на Балканите, където “гостите се събуват до вратата” (по фактите за България, съобщени в официалния Туитър акаунт на българското европредседателството).
Всичко това щеше да звучи умилително, ако събитията в държавата наистина се ограничаваха до лъскане на столичния център и до неуморното повтаряне на новата любима фраза на Борисов, че България е малка, но велика страна.
Общата картина
Но на фона на всички тези усърдни приготовления няма как да пропуснем да отбележим, че в 11-я ден от новата година броим твърде много трупове - шест при масово клане, един на бизнесмен, близък до управляващата партия, и един, който беше намерен съвсем случайно. В допълнение трябва да кажем и това: всичките ни усилия да редим бутафорни плочки и да снимаме грънци и красиви природни гледки, с които да илюстрираме родината си, очевидно не дават особен резултат - западната преса продължава да описва България като място с ширеща се корупция, без върховенство на правото и с потъпкана медийна свобода.
В този смисъл: вместо да буди умиление със своята провинциалност, стартът на европредседателството удивително напомня на комичния разказ на Чудомир “Имен ден”, в който в дома на бай Митя Могилков е обявена “пълна мобилизация” за посрещането на Димитровден. Трескавата подготовка, която включва почти основен ремонт на къщата, построена на “заграбено място”, накрая катастрофира в опитите на семейството за тържественост, а домакините, с рани и болежки, в крайна сметка отменят празника.
Поради ред причини България не може да отмени председателството си, но пък управляващите успешно отмениха усещането за “стабилност”, във внушаването на което бяха концентрирани всичките им усилия от създаването на коалицията до момента.
Реалността
Реално погледнато, нямаше как да бъде другояче. Дори и без поредицата убийства в първите дни на новата година. Най-големият проблем на България е, че нейните граждани нямат вяра на институциите ѝ. Това е генералната драма. Държавата отдавна не е източник на стабилност за населението, а това прави невъзможна ролята на стабилен европейски партньор на западните страни, която се опитваме да изиграем.
Изключително показателен е фактът, че разследването на разтърсилото обществото шесторно убийство роди вицове, но не и усещане, че някой се грижи за сигурността на това общество. Символно се оказа и мълчанието на някои медии за фактите около 8-годишното издирване на предполагаемия извършител за други престъпления. Съвсем очаквано говорителите на статуквото се опитаха да прехвърлят отговорността на съда, а не на правоохранителните органи, които не са успели да заловят сочения за убиец на семейството от Нови Искър.
Символно бе и показното убийство на бизнесмен, близък до управляващата партия. Символни са и коментарите на обикновените хора, че “никога няма да се разбере какво точно се е случило”. Символно е и поведението на медиите, които с охота премълчават обстоятелства около пика на престъпленията в последните дни.
Саморазкриването
Символни в първия ден на председателството са и деветте протеста, които ще блокират столицата. Шествията са белег именно за липсата на доверие в българските институции. Гражданите някак интуитивно желаят да заявят исканията си пред чужденците, защото знаят, че това е единственият им шанс да бъдат чути.
Разбира се, властта не стои безучастна. Тя успешно противопоставя. В отговор на искането за законност (протеста за Пирин), управляващите вадят картата за “туристическо развитие” на Банско. В отговор на искането за достойно заплащане на полицаите премиерът иронично предоставя билборди за “всеки, който иска да се оплаче”. В отговор на искането за медийна свобода Делян Пеевски пише обръщение, в което обещава да разобличава “олигарси” в личните си медии, за които доскоро твърдеше, че не са негови.
Така изглежда стабилността преди европредседателството (а и по принцип) в България. Бутафория, зад която се крие неистовият копнеж на властимащите да запазят статуквото. Положителното обаче е, че под прожекторите имитациите няма как да останат скрити. Нещо повече - видимата нестабилност може да се окаже истински двигател за промени. Затова и контрапротестите в Банско, и обръщенията на Пеевски са всъщност полезни - тъй като разкриват общия контекст. И илюстрират защо стабилността е невъзможна. Наред с това те са моментна снимка на властта, с която лесно може да се илюстрира защо в България институциите нямат никакво значение, защо няма върховенство на правото и защо свободата на медиите е симулация.
В този ред на мисли: добре, че не можем да постъпим като героите в Чудомировия „Имен ден" и да отменим председателството. Защото именно то може да разруши бутафорията.