Защо обичаме границите
Напоследък се говори, че Германия се била отказала от границите си, била станала разграден двор. От една страна е вярно. От друга обаче - не. Да, външните граници бяха отворени за бежанците. В същото време обаче германците всеотдайно кроят нови (вътрешни) граници. Тези граници са чисто символични, но независимо от това си остават граници. И човек направо ще си рече, че във времена, когато същинските граници са отменени, тъкмо прокопаването на нови бразди удовлетворява потребността на хората от граници-заместители.
Най-после!
Да стабилизираме ли външната граница или не? Да ограничим ли миграцията или не? По тези и подобни въпроси Германия е днес по-разделена от когато и да било преди. В обществото се отваря опасна пукнатина, а мнозина дори ѝ се радват: най-после, най-после получаваме възможност от сърце и душа да застанем едни срещу други! Защото от доста време насам всичко е прекалено хрисимо, а политическите различия се преодоляват по прекалено цивилизован начин. Това прави дебатите благовъзпитани, но в същото време и скучни. И най-вече: този вид политически диалог твърде рядко удовлетворява потребността на хората от политическа идентификация.
Днес, когато външните граници сякаш ги няма, всичко се обръща наопаки. Германците с всички сили копаят гранични ровове помежду си: между привържениците на гостоприемството и разтревожените почитатели на еднообразието, между отворените и затворените, между напредничавите и назадничавите. Много рядко в германската история една политическа тема е разпалвала тъй буйно готовността на хората да се групират в противостоящи лагери. А дебатът около бежанците недвусмислено показа кой какви позиции застъпва. От едната страна са „вечните вчерашни”, от другата - хората с поглед към бъдещето. Доволни са и едните, и другите, защото явно им харесва най-после да се сгушат в лоното на единомишлениците си.
Хората очевидно имат много интензивно отношение към границите. Добър пример е човешката кожа. Тя е нещо като тотална, абсолютна граница, защото веднъж завинаги отграничава отделния човек от останалия свят. И всеки опит да премахнеш тази граница завършва много зле - обикновено фатално. Природата налага на човека и различни други граници: мъж/жена, млад/стар, нисък/висок, жив/мъртъв. И хората открай време са свикнали да мислят в такива противопоставяния, дори когато се самоописват.
Но границите, прокарани от човешка ръка, са друго нещо: те са подвижни. И най-вече: хората ги обичат. Та вижте само световните първенства по футбол или конкурсите на Евровизията, например: границите служат преди всичко за едно - да доставят радост на хората. На хората, които навред и с удоволствие се изправят едни срещу други. Германия срещу Испания, оглушителната рок-група срещу замечтаното момиче с китарата. Какво друго са първенствата и различните видове конкурси, ако не същински химн на разграничаването?
Нейно Величество Границата
Същото важи и в политиката. Шотландци, каталунци, фламандци, уелсци - всички те се кланят на едно божество: Границата. Не е по-различно и в мюсюлманските страни. Сунитите и шиитите са много далеч от някакво велико помирение. Светски настроените хора се разграничават от религиозните и обратно. А въпросът какво ни казват свещените книги поражда омрази между вярващите по цял свят.
Дори опитите за премахване на разделителните бразди с помощта на нови идеи и нови понятия в крайна сметка не успяват да заобиколят границите. Защото колкото и да говорим за транснационализъм и интеркултурност, за смесване и пъстрота, за флуиди и хибриди, с тези понятия ние просто тихомълком признаваме факта, че в своята същина нещата са фундаментално различни. И тъкмо онези, които най-горещо желаят да преодолеят границите, са най-дълбоко убедени, че тези граници съществуват.
Животът показва, че на мястото на всяка паднала граница някъде другаде изниква нова. Така стремежът към едно бъдещо, още по-безгранично общество си остава утопия. Но другояче не може и да бъде. Защото какво друго е животът, ако не едно задъхано издигане и шлифоване на граници?