Защо сме такива озъбени?

Според църковния календар е време за пост и смирение. Според предизборно-всекидневния - тъкмо обратното, изглежда. Иначе защо отвсякъде ще свистят брадви и ожесточения... Агресията се носи във въздуха, поражда се буквално от нищото. Тая заран без да искам ставам свидетел на два привидно незначителни конфликта на обществени места, които едва се разминават без бой. Качвам се в полупразния втори вагон на трамвая, за да пътувам седнала. Там вече се е наместил един акордеонист - опитва се да свири, но го прави доста нескопосно. Някой от пътуващите нещо промърморва, друг - също под сурдинка - роптае срещу кошмара на нежеланото музикоподобие. Тихото напрежение витае само до следващата спирка, когато се качва човек с бастун, който в прав текст отправя призив към акордеониста да спре да свири. И той не само че спира, но и тръгва да събира пари, като се заканва с юмруци, ругае и псува всекиго, който не му дава. Едно дете се разревава и майка му едва не се сбива с музиканта, като в нейна защита се хвърля и човекът с бастуна. Не дочаквам края, слизам две спирки по-рано, решена не само да не ставам част от тази агресия, но и да си купя варен геврек от един павилион, който ми е по пътя.

"На геврека дупката"

Пред мен млад мъж вече лакомо захапва препечената кора, докато чака възрастната продавачка да му върне рестото. “Още един лев”, казва той, дъвчейки. “Не ми ли дадохте един?”, чуди се продавачката. “Не знам да има книжен лев, два ти дадох”, твърди младежът. “Дано не ме лъжеш”, изоставя учтивата форма продачката и се бави с дължимия лев. Това вбесява купувача и макар с пълна уста, той се заема да я сравнява с изкуфялата си баба, да се чуди защо още живеят тия старци и докога. Продавачката не му остава длъжна, хвърля му монетата заедно с думичката “простак”, той я грабва, отхапва още един голям залък, изминава няколко крачки, връща се изведнъж и мята остатъка от геврека по жената в павилиона с изрази, които не мога да цитирам.

Девет заранта е и нямам отговор защо сме такива: ние, зорлем лумпенизирали живота си, политиците, които излъчваме, за да ги мразим и презираме сетне, протестите ни срещу високите сметки за ток, които ни донасят предсрочни избори и още по-високи сметки за ток.

Озверени и запенени

От сутрин до вечер от всеки екран, ефир, вестник и българин се плискат самоненависти и обиди, гневлива неудовлетвореност и хленчещо отчаяние. Станишев изобличава Цветанов, Цветанов изобличава Станишев, Цацаров полуизобличава МВР в подслушване, Сидеров и Кунева изобличават Цветанов, Йоло Денев размахва брадва пред общината във Варна, братя с брадви нападат жени в Бургас, мъж от Лом продава кръвта си за памперси и храна, завършването на магистрала “Тракия” се отлага окончателно, “целта ни е завършването на магистралния пръстен на България”, летят яйца и камъни, вдига се символна бесилка и щем или не щем се тресем в омерзителната вакханалия, ставаме част от ожесточената шизофренност, която ни преследва от сутрин до мрак.

Защо? Защото няма работа, няма сигурност и перспектива да се живее достойно в България, няма същностно политическо представителство за повечето граждани и смислена ценностна система, която да мобилизира националния ни дух във време на криза? Или пък защото е най-лесно да се вайкаш, да обвиняваш другите, да се отдадеш на нищонеправене, очаквайки многото пари или едното чудо, да се запишеш доброволец в новосформираното българско опълчение на омразата? “Да” е верният, но недостатъчен отговор. И то не само преди избори...

Автор: М. Иванова; Редактор: Д. Попова-Витцел