Защо толкова много българи си останаха вкъщи

Доста измамни са впечатленията, които изборните резултати създават за нагласите в обществото - просто защото по-голямата част от него не отива до урните. Спрямо предишните евроизбори на тези внушителното мнозинство на негласувалите (повече от две трети) нарасна с още 3%. Част от негласувалите сигурно го правят от граждански мързел, но останалите просто не виждат на политическия пазар продукт, който да им харесва достатъчно. И няма как да ги активираш с нещо друго.

Например с наказателен вот срещу управляващите. Това се видя от резултатите на БСП, която изцяло заложи на него и така го докара до оставка на председателката си. Ако пък Нинова, каквито подозрения се чуха, сама е платила за социология, която да показва, че водят пред ГЕРБ, значи е платила за оставката си. Защото тъкмо така излезе виновна, че не са спечелили, след като са  водили. Социолозите убиват политиците с прегръдка.

Другият аспект на наказателния вот – борбата с корупцията, който беше лайтмотив в кампанията на ДБ, също не даде достатъчно категоричен резултат. И то въпреки попътния вятър от разследванията в Апартаментгейт.

Кой е той - "негово величество" Негласуващият?

Мълчаливото мнозинство, останало си по къщите, не изразява индиректна подкрепа за управляващите или за някоя друга от съществуващите партии, а разочарование от всичките вкупом. То иска нов играч на политическия терен, който да няма нищо общо с наличните. То е електорат на големия отсъстващ. Как би изглеждал той?

За неговия профил може да се съди по профила на самите негласуващи. Очертаването му е трудна задача, защото социолозите изследват гласувалите, а негласувалите остават зад завесата на собствената си пасивност. И все пак има агенции като „Алфа рисърч”, които ти позволяват да надникнеш зад нея.

Негласуващият, за когото това е заявен избор, изглежда приблизително така: българин от всички възрасти, провинциалист, наемен работник, средно до слабо образован, който живее скромно с месечен доход около 500 лева. Ще кажете, че това е валидно за по-голямата част от нацията. Така е, и съответно по-голямата част от нацията не гласува.

Коя е партията на негласувалите?

Партията, която би привлякла този девствен електорат, логично ще трябва да се позиционира някъде в умереното ляво. Нишата е свободна. БСП вече 30 години се прави, че я заема, но това е мимикрия. И не толкова, защото, когато е на власт, провежда дясна икономическа политика или защото влиза в корпоративни обвързаности с едрия бизнес. А защото изповядва някакво консервативно православно-комунистическо русофилство, цинично лансирано като грижа за националните ни интереси, което я ориентира на Изток към Кремъл и Евразия. Дотолкова, че не можа да понесе бившият ѝ председател Сергей Станишев да стане лице на западноевропейската либерална левица и се опита да го маргинализира. В нейните идейни редици се подреди президентът, нищо че трябва да е партийно неутрален и че бил уж „натовски генерал”.

Главната роля на БСП през прехода бе на Ноев ковчег за номенклатурните и редовите партийни остатъци от съветския период и за техните потомци и бенефициенти. Така социалистическата партия се превърна в паметник на собственото си комунистическо минало. В този смисъл тя не е политически, а исторически феномен, който се възпроизвежда политически по историческа инерция.

Вероятно усещането, че лявата ниша стои незаета, накара и градската десница да се преориентира нататък, като се откаже от разделението ляво-дясно. Така обаче тя не разшири подкрепата си, защото продължава да печели главно от това, че е алтернатива на комунизма и по-сетнешните му посткомунистически трансформации. 

Трябва да е социалдемократически ориентирана

Шансът на партията на негласувалите е да успее за първи път след Девети септември да свърже лявото с демокрацията, което от само себе си би я причислило към социалдемокрацията. Далеч обаче от кукувиците на прехода, като Александър Томов, които се опитваха да мътят в нейното гнездо. И като продължение на политическите възгледи и поведение на социалдемократи като Петър Дертлиев, когото комунистите със сложни машинации успяха да изолират в началото на прехода. Защото не без основание виждаха в него по-голямата заплаха, отколкото в СДС.

Една социалдемократическа партия днес естествено ще попадне и в напрегнатия европейски контекст на атаката срещу либерализма и ще трябва да съумее да го защити на местна почва. Досега такава роля открито не е поел нито един от действащите политически субекти. Ако не броим маскировъчната риторика на ДПС, което е етническа партия и затова няма как да е и либерална. Новата партия ще трябва да разбие монопола на националистите върху патриотизма, който да стане по-малко консервативно ксенофобски и повече толерантен към различните и чувствителен към човешките права. При това не с лозунги и абстрактни уверения, а в диалог с политически дезинтересираните избиратели, който да е остатъчно ефективен, за да може да ги превърне от негласуващи в свои гласоподаватели.

За Борисов и Слави 

В това отношение естественият враг на новия субект в политическата джунгла би бил Бойко Борисов, на когото там му е силата – да общува с всекидневния човек и да го привлича като разпръсква властова еротика. То може и да е полезно за партията му, но не може да бъде пренесено вътре в нея. Това е някакво лично умение на Борисов, което опира в собствения му биографичен и биологичен хоризонт и е „до изчерпване на наличните количества”. Борисов след Борисов е невъзможен.

Социалдемократическа партия с ясна политическа идеология би била полезна и за градската десница, защото би я накарала да се позиционира отчетливо. А и би укрепила политическото като цяло, защото сега политическото статукво в страната се удържа главно от неполитически фактори. В този смисъл тя не може да има нищо общо с хипотетичния политически проект на Слави Трифонов, който се кани да използва именно неполитическия ресурс на екранното си дълголетие за партийно строителство.