Защо турците могат, а ние - не?

Коментар на Еми Барух:

Какво общо имат онези от „Таксим” с нас? И защо изобщо се сравняваме с тях? Това са няколко от редовните питания на хора, които недоумяват, че революцията на “комшиите” може така да ни развълнува, че ни е толкова скъпа, че така я подкрепяме...

Анализите на случващото се в Турция - с малки изключения - следват хлъзгавата плоскост на лесните паралели и разглеждат външните белези на една напълно различна от българската картина. Различен е броят на протестиращите, различен е политическият контекст на протеста, различни са площадите, лозунгите, профилът на множеството, поводът, пропорциите, реакцията на полицията...

Те пеят, ние се караме

За да разберем случващото се, за да разберем себе си, търсим отговор на фундаменталния въпрос - защо те са още там, на площада: мокри, обгазени, бити и усмихнати, а ние се прибрахме по домовете си сухи, смирени, потиснати и намръщени. Защо те пеят и танцуват, а ние се караме и се мразим. Наш дълг е да говорим за всичко това.

Отговорите са много. Към тях ще се приближаваме бавно и мъчително. Защото става дума за умението ни да анализираме себе си - честно, правдиво, безжалостно; става дума и за цената, която сме готови да платим, за да бъдем истински свободни, истински независими.

Точно преди година “Орлов мост” пося надеждата, че може да ни обедини кауза и че знаем как да я отстояваме. Нашият “Орлов мост” обаче се ограничи до проблема и не засегна процеса. Нашият “Орлов мост” остана локален, не стана национален. Нашият “Орлов мост” се случи безболезнено и приключи бързо; приключи още преди да бъдат тиражирани внушенията на една услужлива социоложка, която нарече протестиращите “хора с объркани глави”. В нашия “Орлов мост” имаше смисъл, но нямаше страст.

Нашият "Орлов мост" и техният "Таксим"

Впрочем, в нито един от колективните ни протести няма такава страст, такова мечтателно безумие, такава фанатична емоция и отдаденост на идея или кауза, която да претопи личното и да го разтвори в общото. Целта, заради която тръгваме нанякъде, се размива от пресмятанията за цената, която ще трябва да платим по пътя. Затова не стигаме никъде. В нашите протести има безбожност, в турските има безбрежност.

Вчера Ердоган и неговият министър на вътрешните работи многократно призоваха майките на протестиращите да приберат децата си от „Таксим”. Снощи майките са отишли на „Таксим” и са застанали рамо до рамо с децата си...

Такъв е кръговратът на Балканите. Засега. А докога?

Автор: Е. Барух; Редактор: Д. Попова-Витцел