Звездният миг на свободния български дух

Обединението на Княжество България с Източна Румелия е изобразено по най-наивния, умилителен и красив начин в литографията на Николай Павлович „Съединена България”: картина, представляваща чистия апотеоз на една дълга и трудна, въвлякла всички българи борба за осъществяването на големия национален идеал. Още през август 1878 година в Пловдив, Търново и други градове възникват комитетите „Единство”, които си поставят за цел да съберат в историческата й цялост разкъсаната от Берлинския конгрес територия на България.

През 1880 година в Сливен Константин Величков, Иван Евс. Гешов и Георги Странски основават Централен народен комитет, за да подготвят бъдещото обединение, а през 1884 година се разгаря истинско народно движение покрай борбата за власт между Либералната и Народната партия в Източна Румелия. Народната партия дори изпраща двама свои представители, за да защитят съдбовната обединителна кауза пред Европа, но след спечелването на властта и назначението на Гаврил Кръстевич за главен управител на областта, „народняците” сякаш се оттеглят от преследването на всенародната цел.

Но общобългарските тежнения продължават да тлеят и в Княжество България, и в Източна Румелия и през февруари 1885 година по инициатива на Захарий Стоянов се създава Българският таен централен революционен комитет с едничката мисия за „окончателното освобождение на българския народ чрез революция морална и с оръжие”.

Комитетската мрежа, изградена от участници в национално-освободителното движение и опълченци, се разраства и на 25 юли 1885 година се стига до конкретното решение първоначално в средата на септември да се осъществи „съединението на Южна със Северна България под скиптъра на Княз Александър”, като са осъществени и насъщно-важните връзки с командири от румелийската армия.

Едно осъществено народно въжделение

В края на август и началото на септември започват да избухват масови вълнения в Пазарджик, Панагюрище, Голямо Конаре и дори в селища, в които няма местни комитети на БТЦРК. На 6 септември рано сутринта войските, разположени в околностите на Пловдив, начело с майор Данаил Николаев и четата на Чардафон Велики влизат в Пловдив, обкръжават конака, арестуват Гаврил Кръстевич и свалят румелийското правителство. Провъзгласява се Съединението на Южна и Северна България, посрещнато с изумително въодушевление от българския народ и подкрепено масово и навсякъде със събрания и манифестации.

От 1885 година насетне 6 септември, обявен за български национален празник с решение на Народното събрание чак на 18 февруари 1998 година, се превръща в най-същностното проявление на осъществения свободен български дух. Чутовната решимост, с която прогласяваме и отстояваме в Сръбско-българската война и на Цариградската посланическа конференция независимата си, величествена воля за съединена България остава сякаш неповторена в националната ни история.

Вазов го е казал най-добре

“Революцията за съединението се извърши леко, бързо и безкръвно. Едвам екна из Пловдив и народът я прегърна. Народът, взет в голямата си стихийна смисъл, като същество живо, мислеще и чувствующе, винаги верующ в доброто, честен, простодушен като дете, едничък способен на безкористни пориви, отзивчив и впечатлителен, видя само едно нещо: знамето, което му дигнаха високо пред очите. Той не пита: коя партия, кой лагер? Съединението беше негова заветна мечта, негов естествен ламтеж. Велик и едър във всичките съдбоносни исторически моменти, народът нема време да се губи в ситнежи, да изследва тайните подбуждения, да спуща стълба в съвестите, да брои кому носи облаги и кому пакости едно движение, което отговаряше на най-благородните въжделения на сърцето му.“