"Иванчева и Петрова ли? Смачкани са напълно."

Те живеят в нечувано миризливи килии, чиито прозорци не се отварят, а по стените има няколко слоя трупове на дървеници. Единственото разнообразие е всекидневната едночасова разходка на открито. В останалото време разполагат с оскъдно осветени четири квадратни метра площ. Не работят, няма библиотека, от която да си вземат книга, нямат никакво социално общуване, никакви занимания. Ходят по нужда зад преграда с височина един метър, а самата тоалетна често пъти е просто дупка в пода. След свиждане може да им се случи да ги съблекат чисто голи, за да ги обискират. Нищо, че не са напускали сградата на ареста. Хранят ги с буламачи, поднесени в мръсни буркани.

“Иванчева и Петрова ли? - възкликна председателят на Българския Хелзинкски комитет Красимир Кънев, който от години следи условията в българските затвори. - Смачкани са напълно, да. Но добре поне, че не са в някоя мъжка килия, където не може да се разбере дали това е помещение за спане или тоалетна”. Колкото повече знае човек за българските арести и затвори, толкова по-силно развива релативизъм. Дървеници? Лошо. Но пък на други места има и плъхове.

Описаното по-горе не е типично за абсолютно всички затвори в страната, а само за някои от тях - например за тези, до които още не е стигнал планираният ремонт. България е многократно осъждана в Страсбург за състоянието на затворите си. След пилотното решение по делото „Нешков и други срещу България" мерки все пак се взимат. Макар и бавно, макар и късно. За достойнството на стотици арестанти - прекалено късно. Възстановяването след такива преживявания е понякога невъзможно.

Четене с разбиране

Състоянието на българските затвори е като сюжет от учебния предмет “четене с разбиране” - неправителственият сектор говори за това неуморно от 30 години насам, но в отговор получава обвинения, че бездейства или че се занимава с несъществени въпроси, които не засягат мнозинството. Засягат го и още как. Покрай случая с Десислава Иванчева и Биляна Петрова всичко непрочетено за състоянието на българските затвори, всичко недоразбрано, подценено или подминато взе да добива светкавична популярност. Целият съдебен и арестантски тормоз, на който са подложени Иванчева и Петрова, може и да е политически мотивиран. Но не е вярно, че арестантската част от този тормоз е изключение, направено специално за тях. Напротив, съществуват много арести, в които издевателството чрез битовите условия, смачкването на личното достойнство все още е правило, норма, неписан закон.

Впрочем, по ирония на съдбата трябва да сме благодарни за случая с Иванчева и Петрова. Над 60% от затворниците са без образование или с много ниско образование. Няма как да научим от тях през какво преминава един арестант. Могат да ни го разкажат предимно адвокатите или експертите, които изследват проблема. Стига да има кой да ги чуе, разбира се.

Осъдени без присъда

По данни на Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”, затворниците през 2017 година са били 7 100, а обвиняемите и подсъдимите (тоест, арестанти без влязла в сила присъда) - 539. В последното число влизат Десислава Иванчева и Биляна Петрова.

Предвид всичко, което научаваме за преживяното от тях в ареста, те са станали част от една категория подсъдими, които изтърпяват наказание, докато все още са невинни. Намират се в ареста, защото се предполага, че биха могли да повлияят на свидетел, да избягат или другояче да саботират процеса. Но мярката, приложена към тях, не представлява превантивно блокиране на свободата им, а неутрализиране на достойнството им. Това означава, че при евентуална оправдателна присъда те биха излезли от ареста с вече изтърпян затворнически престой, с десетки снимки с вериги по краката и многобройни унищожителни за достойнството подробности - за тоалетната, храната, болестите, събличането... И тук ги посочваме, да. С все същия аргумент, с който го правят и повечето други медии: за да илюстрираме състоянието на някои от местата за лишаване от свобода, за да привлечем вниманието към един проблем, който не търпи отлагане. А за самите Иванчева и Петрова ще остане въпросът за личното им професионално бъдеще. Имат ли изобщо такова след всичко описано дотук?