Изтезания? - Yes we can!

Цялата история на САЩ е съпътствана от изтезания. Това не е тайна, а отдавна известен факт. Изтезания е имало по време на робството, през испанско-американската война от 1898 година, както и във Виетнам. САЩ не започват да прилагат изтезанията чак след атентатите от 11 септември 2001 година. Всичко това е систематизирано по красноречив начин в статия на Питър Байнарт за списание "The Atlantic". Там той категорично се противопоставя на тезата на американския президент Барак Облама, че "изтезанията са пълната противоположност на онова, в което ние вярваме".

Нещо повече, Байнарт е прав когато твърди, че "изтезанията са израз на онова, което сме", защото отношението на САЩ към този вид физическа разправа е повече от проблематично. За това свидетелства не само историята на страната, но и многобройните социологически анкети от 2001 година насам. Преди две години например, 63 процента от американските граждани заявяват, че при определени обстоятелства изтезанията са оправдани. Съвсем нова анкета, проведена след публикуването на Сенатския доклад за ужасяващите практики на ЦРУ, отново потвърждава тези резултати.

Този факт е разтърсващ, но не и изненадващ, особено на фона на сегашния политически климат в света, който е пропит от ужасяващи жестокости. Медийте са пълни с информации за терористични нападения в Пакистан, Австралия, Афганистан или Ирак. А вътрешнополитическите настроения в САЩ са повлияни от масовия страх от терористични нападения, както и от внушения от сорта на онези, които прави бившият вицепрезидент Дик Чейни. Твърде борбено той заяви официално, че и днес би действал точно по същия начин, по който го е правил и преди. За което пожъна значително одобрение.

Обществото не чува гласа на жертвите

В случая има и още един аспект, който играе значителна роля в модерните медийни общества: гласът на жертвите на практика остава нечут от обществеността, за разлика от този на политиците и отговорните за изтезанията. Докато Чейни и ЦРУ организираха професионална контракампания още преди публикуването на доклада, жертвите на изтезанията си остават безименни и безгласни.

Затова вина имаме и ние, журналистите. Прекалено често ние се задоволяваме да цитираме впечатляващите, но спорни изявления на политиците, вместо да разследваме истината за жертвите. Измамно би било да смятаме, че положителното отношение на повечето американци към изтезанията е само мимолетно явление.

Историческата практика в САЩ, разбираемият страх от тероризма, изказванията на висши политици в защита на изтезанията, както и медийното отсъствие на жертвите, правят малко вероятна някаква принципна промяна в това отношение. САЩ се нуждаят от широк обществен дебат за изтезанията. Но за да бъде той правдив, е нужно да се предприемат юридически мерки срещу предполагаемите отговорни лица. Изгледи за подобно нещо обаче, засега не се очертават.