Искаме ли повече българи?

Коментар на Ивайло Дичев:

Прогнозите за демографски упадък комбинират любимото на медиите жонглиране с цифри с мистичния ужас на селянина, че нивата ражда все по-малко. Представят ни годината, в която ще умре и последният българин; плашат застаряващото население с момента, когато няма да има кой да работи за пенсията му.

Но нека първо се запитаме - искаме ли изобщо повече население? Георги Димитров беше поставил задачата да станем 10 милиона. Но това беше една друга държава, която имаше нужда от войници, работници, бригадири или просто административни единици, които да попълват едни или други ведомости. Днес нещата изглеждат другояче: много хора - това значи много безработни, много клиенти на здравната каса, много учащи се, много деца в детските заведения.

Защо се вайкаме?

Питам сериозно - иска ли българската нация повече хора? Гледането на деца изисква преразпределянето на много повече пари чрез данъци, а доктрината "Дянков" гласи, че най-голямата - андрешковска - гордост на страната ни е минималното ниво на преразпределение на обществени ресурси. Е добре, така сме решили да живеем - по-егоистичничко, но защо тогава се вайкаме, че младите намаляват?

При по-внимателно вглеждане може да се установи, че самото математическо /т.е. абстрактно, не физиологично/ желание за деца е противоречиво. Искаме по две-три деца, но не пет-шест. Това се казва съвсем цинично в някои документи на БКП, според които отвъд третото дете не трябва да се дават помощи. Освен това искаме деца от етнически българи, не от цигани или турци. Защото основният проблем не е самото раждане, а интегрирането на децата, образоването им, превръщането им в част от нацията.

Аз съм българянин...

Как се прави това другаде? С политики, с воля, с пари, с дългосрочни стратегии. Тяхната липса поражда раздразнение и расизъм, които само задълбочават проблема. Впрочем този провинциален расизъм у нас е и пречката пред решението, което в развития свят компенсира спада на раждаемостта - миграцията. Готови ли сме да приемем избрани имигранти от Индия или Африка, както понякога го иска бизнесът? Не. Щом не можем да интегрираме хората от Столипиново, как ще се справим с тези от Шри Ланка? Лошият спомен от виетнамците, с които България изплащаше дълга си според странните търговски взаимоотношения в СИВ, със сигурност не стимулира този подход.

Ако трябва да си представим възможност за измъкване от този омагьосан кръг - не правя деца, но не приемам чуждите - много важна роля би имало преосмислянето на понятието за национална идентичност, което да позволи превръщането на чуждите в свои. Наред с етническия българин трябва да се изгради по-широко понятие, което да обхваща гражданите на тази страна, избрали да следват законите и ценностите - например "българянин" /по модела: русский - россиянин/.

Възможно ли е това в контекста на разгарящата се междуплеменна битка, наричана по някаква причина национализъм? Въпросът е риторичен: няма да допуснем хора отвън и ще гледаме тъжно как нашите изтичат към местата с интеграционен потенциал.

Нестабилността, в която живеем

И още един въпрос, предизвикан от последните статистически данни - защо не се женят хората? В чисто икономически план интерес да се женим няма - поради липсата на семейно подоходно облагане; и обратно - имаш интерес да си самотна майка, дори и тайно да живееш с бащата на детето си. Внезапният скок от хиперпатриархалното комунистическо общество, в което съжителството без брак се преследваше по закон, към постмодерния морален релативизъм, срещу който се чуват само някои немощни подвиквания на църквата, със сигурност разколеба институцията на брака. Хората в България не са по-различни от хората в останалия развит свят, не се развеждат по-често, не си изневеряват повече - просто държавата е уредена така, че семейството не е особено важно. Като се започне от това, че президентът може да се закълне без да видим съпругата му, и се стигне до липсата на семейна банкова сметка, управлявана съвместно от двамата брачни партньори.

Основната причина за разклащането на институцията брак е ужасната нестабилност, в която живеем. Над милион българи изкарват хляба си на гурбет - единият в Испания, другият в Германия, върви удържай семейни отношения! Фалират, преструктурират се, изчезват предприятия, я покрай тях и двойките - и те фалират, преструктурират се, изчезват. Единственото, което дава някаква стабилност в подобен втечнен свят, са трудовите права, но срещу тях веднага започва да протестира бизнесът.

Когато нас няма да ни има

Всеки знае от собствен опит, че гнездо се свива тогава, когато има перспектива за стабилност и спокойствие. Без да се прави разлика между семейство в юридичесия смисъл и трайно съжителство, за обществото е важно неговите членове да се установят на стабилни места, да правят едно и също, да са предсказуеми. Политиките за това също са известни - жилищно настаняване, данъчни предимства, институцията на CV-то, която награждава стабилния и увеличава подозрението към бързо движещите се свободни електрони. Трябва да има някаква символична капитализация на това, че дълго време си тежал на мястото си - някой трябва да следи това и да възнаграждава постоянството. Наред с общественото мнение, в развития свят има и нещо като административно мнение, което е невидимо, но изключително важно. За жалост у нас винаги всичко тръгва от нулата. Опитайте да осиновите дете - и ще започнат да ви наблюдават в продължение на години /докато детето чака в приюта/, ще ви разпитват, ще взимат мнението на съседите... С една дума: установеният, стабилен човек няма особени предимства пред администрацията, напротив - да изкяриш нещо можеш по-скоро ако си подвижен.

Надявам се читателят да е разбрал посоката на тези мисли. Има решения, които  обществото трябва да вземе - мерките, които другаде са били прилагани, са добре известни. Не съм сигурен обаче, че то наистина иска да поеме курс към подкрепа на раждаемостта. Че му е останала достатъчно щедрост да инвестира в бъдещето, когато ще живеят едни други хора, а нас няма да ни има. В тази двойствена ситуация демографското огледало ни показва грозната картина на собствения ни егоизъм.

Автор: И. Дичев; Редактор: Б. Михайлова

Текстът е публикуван и във вестник "24 часа"