Истински ад: ужасите на двама поляци, насилвани от свещеници
1 март 2019
Марек Лисински никога няма да забрави този ден - 13 декември 1981 година, последната нощ, която прекарва при своя насилник. 13-годишният по онова време Марек решава да сподели своята тайна пред майка си и баба си. Разказва им, че местният свещеник му причинява „лоши неща". Но въпросният ден е съдбовен не само за Марек - тъкмо на този ден генерал Войчех Ярузелски обявява извънредно положение в Полша. Телевизията не спира да излъчва откъси от речта му, семейството на Марек е силно разтревожено - твърде пресни са все още спомените за нацистката окупация на Полша. В цялата тази тревожна ситуация изповедта на момчето остава нечута. „Днес осъзнавам какво е било положението, но дълги години не можех да им простя", спомня си Марек Лисински.
Момчето е силно травматизирано, на 14-годишна възраст започва да пие, става алкохолик. В продължение на цели 30 години не отронва и дума за сексуалния тормоз, на който е бил подложен от местния свещеник. Едва 43-годишен намира сили да проговори, започва и терапия, която продължава до днес. Спомените за преживяното обаче така и не му дават мира. 51-годишният днес Марек все още сънува кошмари, в които отново и отново изживява нанесения му тормоз. А извършителят? Отецът бил отстранен от поста си за три години, но днес отново работи като свещеник. Гражданското дело срещу него още не е приключило.
"Кой би повярвал на дете от семейство на алкохолици?"
Лисински все пак успява да се съвземе от травмата. От 15 години насам вече не пие, а през 2013-а дори решава да основе организация в помощ на жертвите на сексуални посегателства. Една от тези жертви е Мариус Милевски. Неговият мъчител подхождал особено перфидно, възползвайки се от информациите, които научавал от семейството в изповедалнята. Свещеникът знаел например, че 9-годишният тогава Мариус израства в проблемно семейство, в чийто дом няма дори баня. „Веднъж отецът ме покани в дома си и ме попита дали искам да се изкъпя. Съгласих се, защото вкъщи нямахме дори течаща вода. Но веднага се почувствах много неприятно, защото свещеникът започна да ме къпе. А после ме принуди към орален секс", спомня си Мариус, който днес е на 28 години. Сексуалните посегателства продължили цели девет години, а Мариус не отронил и дума. Защо? „Та кой би повярвал на едно дете от семейство на алкохолици?", отговаря той.
Свещеници с педофилски наклонности често си избират именно такива жертви. И хладнокръвно упражняват психологически натиск върху тях, казвайки им например: „Ако проговориш, майка ти ще умре". Теоложката Дорис Вагнер нарича този коварен подход „спиритуално посегателство". Така е озаглавила и книгата си, в която разказва за сексуалния тормоз, на който е била подложена като дете.
Както Лисински, така и Милевски и до днес не могат да се отърват от чувството за вина, от комплекса за малоценност - типични последици от тормоза, на който са били подложени. Двамата са преживели и още едно унижение - църковния процес срещу свещениците, издевателствали над тях. За самите жертви той бил истински ад: „Всички бяха срещу мен, дори и свещеникът, който уж трябваше да защитава моите права", спомня си Милевски. „Църквата искаше да ме покаже като човек, който лъже, за да вземе някакви пари", добавя той.
В края на църковния процес свещеникът дори бил оправдан. Делото в гражданския съд обаче приключило по друг начин - там свещеникът бил признат за виновен: три години затвор и забрана да работи с деца и младежи в продължение на десет години. „Поне държавата защити моите права", казва Милевски с видимо облекчение.
"За първи път"
Жертвите на сексуални посегателства, извършени от свещеници, подчертават единодушно, че поведението на църковния клир по този въпрос е точно толкова травматизиращо за тях, колкото и самото престъпление. „Чак след 38 години попаднах на представител на църквата, който ми повярва. След като му разказах какво съм преживял, той се просълзи и ми целуна ръка за прошка. За първи път от 38 години се почувствах свободен. За първи път не изпитвах нито вина, нито срам", споделя Лисински. Човекът, за когото говори, е не друг, а самият папа Франциск.