Италия - как цял строй се изроди в своята противоположност

Операция "Чисти ръце" породи усещането за ново начало. Какво е положението днес, 15 години след възникването на Втората република? Аналитичният отговор на английския историк Пери Андерсън се разпростира на 17 страници в реномираното лондонско списание London Review of Books. Ние Ви предлагаме по-важното от него:

Десетилетие след земетръса, наречен "Чисти ръце", равносметката на новата република бе смесена. Политическият пейзаж бе изцяло трансформиран с появата на два конкурентни блока, редуващи се на власт. Голямата икономическа промяна бе присъединяването на Италия към еврозоната.

В негативен план се очертаха две тревожни развития. Първото бе неуспехът на избирателната реформа от 1993 да прочисти политическата система от по-малките партии с преобладаващо радикална настройка. Второто бе свързано с излизането на авансцената на Силвио Берлускони. Той бе не само дълбоко замесен в корупцията от последната фаза на Първата република, но като медиен магнат, превърнал се в политик, той олицетворяваше конфликт на интересите, смятан за недопустим в другите демокрации.

Какво направи възможна кариерата на Берлускони?

Когато през 2001 година Берлускони най-сетне спечели пълен правителствен мандат, левицата започна да бие тревога, че се задавал не само един полудиктаторски режим, но и режим на социална реакция - италианска версия на радикалната десница. Действителността се оказа съвсем различна: нямаше реално уронване на държавата на благосъстоянието, социалните разходи не бяха орязани, пенсиите бяха повишени, безработицата намаля.

Главната енергия на правителството обаче бе насочена в друга посока. Основната грижа на Берлускони бе да избегне осъждането си по няколко обвинения в корупция, а след успешната защита на личността, дойде редът на защитата на неговата медийна империя.

След непълния мандат на Романо Проди, през 2008 година Берлускони спечели изборите и отново се завърна на власт. Големият победител при това гласуване обаче беше Северната лига, без която Берлускони не би могъл да спечели нито едни избори. А основна причина за провала на левицата бе изтласкването й от Лигата сред работничеството в северна Италия - италиански пример за една обща тенденция, но с някои важни особености.

Най-важната от тях е, че Северната лига не е партия на истаблишмента, а бунтарско движение. В нея няма нищо консервативно, нейното форте е шумният протест. По принцип протестните движения са с къс живот. Но ето, че на 30 години Северната лига е най-старата политическа партия в Италия. Това не е политическа аномалия, а развитие, отразяващо втората особеност на тази партия: нейния динамизъм като масова организация, с кадри и ентусиасти, които по думите на министър Роберто Марони я превръщат в "последната ленинистка партия на Италия".

Днес Берлускони е безспорно иконата на Втората република. Неговата доминация символизира същността й. Малко са тайните, които остават, относно начина, по който той се сдоби с богатството си, и относно това как го използва, за да дойде и да остане на власт. По-широкият въпрос е: какво направи възможна тази кариера?

Най-очевидният отговор изтъква хегемонията на християндемокрацията през Първата република и вижда в лицето на Берлускони нейния приемник. Защото Италия винаги е била и си остава една извънредно консервативна страна. Влиянието на църквата, като единствената едновременно национална и универсална институция, и страхът от домашния комунизъм бяха в продължение на десетилетия условията за хегемонията на Християндемократическата партия; въпреки че днес въздействието на тези фактори е много по-слабо, утайката от тях продължава да мотивира последователите на Берлускони.

Грандиозен паметник на незаконността

Но неговата политическа генеалогия е по-конкретна. По същество Берлускони е приемник не толкова на християндемокрацията, колкото на Бетино Кракси и мутацията, която последният представляваше в италианската политика през 80-те години. И двамата бяха продукт на Милано, близки приятели и съмишленици от времето, когато през 1976 Кракси оглави Социалистическата партия, а Берлускони две години по-късно се сдоби с първия си телевизионен канал, финансиран от банки, контролирани от социалистите.

Кракси оказа държавни услуги, позволили на Берлускони да изгради медийната си империя; Берлускони пък финансираше машинерията на Кракси с печалбите си от телевизията и полираше политическия му имидж. През 1993, когато кариерата на Кракси рухна вследствие на корупционните разкрия, той предаде политическия си завет директно в ръцете на Берлускони.

Катапултиран на политическата сцена докато Кракси подготвяше бягството си в Тунис, Берлускони олицетворява може би най-голямата ирония в следвоенната история на Запада. Първата република се срина на фона на общественото възмущение от стратосферното ниво на политическата корупция, само за да отстъпи място на Втората република, доминирана от един още по-грандиозен паметник на незаконността и корупцията. Берлускони е ключовият камък на една система, която се разпростира доста отвъд него. Но главната "заслуга" за преобръщането на онова, което мнозина си мислеха, че ще бъде лечението, с което Втората република ще излекува недъзите на Първата, принадлежи на първо място на него.

Истинската политическа традиция на Италия се нарича trasformismo - трансформацията на една политическа сила в нейната противоположност и възникването на едно политическо пространство, в което ляво и дясно се обезсмислят, води началото си от 19 век. Втората република представлява трансформизъм от гигантски мащаби: не партия или класа, а цял строй се изроди в онова, на което се очакваше да сложи край.