Как България стигна до блатото и как да излезе от него

Българската политика нагази в блатото на загубените посока и смисъл. Парламентарният файтон на Андрешко е затънал, а въпросите са два: как се стигна дотук и как да се излезе от тинята.

Кризата е по-скоро партийна, отколкото обществено-политическа. Хората дадоха ясен мандат на четири партии - ИТН, БСП, ДБ и ИБГНИ - да сформират правителство, което да е категорична алтернатива на предходното управление на ГЕРБ и ДПС. Тези партии получиха и все още имат 148 депутати в парламента, което е предостатъчно за стабилно мнозинство.

Вместо това единственото официално предложено като вариант бе “правителство на малцинството” на ИТН, което да разчита на “плаващи мнозинства” - тоест, и на гласовете на ГЕРБ и ДПС. От тази гледна точка кризата се състои в отказ на партиите, най-вече на ИТН, да изпълнят мандата, който получиха от избирателите. Както обикновено става, тези, които най-много говорят от името на “суверена”, най-малко следват неговите поръчения.

Как се стигна дотук

За да се излезе от политическото блато, трябва да се познават поне три причини, които са довели файтона до него.

Първо: Окопаността на опонентите на промяната.

Най-видимата и може би най-маловажната сред причините е сериозният финансов, медиен и властови ресурс, който е натрупан от кръговете около предходното управление. Тези кръгове, които бяха сериозно ударени от април насам, бранят със зъби и нокти плячката и привилегиите си. А става дума буквално за милиарди - от щедри и авансово изплатени обществени поръчки за язовири и магистрали, през милионни заеми от ББР, та чак до вече позабравени скандали като аферата “Божков” за 500 (или май 700) млн. лева, отклонени от държавния бюджет и отишли в медии, футболни клубове и нечии шкафчета. (Разбира се, без знанието на бившия премиер Борисов и финансовия му министър - питайте прокуратурата, ако не вярвате.)

Точно тези политически и икономически кръгове сега потриват ръце и дори си представят връщането на Борисов на бял кон. Проблемът за тях е, че от политическото блато, което въпросните хипопотами щастливо обитаваха през последните десет години, нищо бяло не може да излезе, а ако е домашно животно, то няма да е кон.

Второ: Неадекватността на пропонентите на промяната.

Въпросът е защо четирите политически партии и най-вече ИТН се оказаха толкова слаби и не успяха да се противопоставят ефективно на този натиск. Защо изобщо беше възприета формулата “правителство на малцинството, стъпило на плаващи мнозинства”, която всъщност е директна покана за участие на ГЕРБ и ДПС във властта?

Тук обясненията са разнопосочни. Някои твърдят, че става дума за неопитност и внушаемост на Слави Трифонов и неговата компания, които битуват в странна изолация и може би в нея са се сдобили не само с изкривена представа за реалността, но и с проблематични душеприказчици и съветници. Други съзират по-мрачни сценарии за влияние върху ИТН, което директно би ги направило патерица на познати играчи. Всъщност едва ли е от голямо значение кое от двете е по-вярно. Изводът и в двата случая е, че най-голямата “партия на промяната” не успя да разбере своята задача и се оказа неадекватна за нея. Другите партии - ДБ, ИБГНИ, а и БСП - също носят някаква солидарна вина. Но тя е дотолкова, че не успяха да накарат ИТН да формулира правилно управленската мисия и да действа адекватно на реалностите.

Трето: Популизмът и очакването за мистичен спасител.

Третата и най-важна причина за навлизането в политическото блато е по-фундаментална и тя надхвърля границите на страната. Съвременният популизъм, характерен и за развити демокрации, се състои в даването на властта в ръцете на спасител на нацията, който я освобождава от “корумпирания партиен елит”. Този спасител има някаква мистична връзка с народа, познава добре неговите настроения и чувства и във всеки момент ги отразява в тяхната пълнота и автентичност. В България сме се нагледали на подобни спасители, които станаха нормата от 2001 година насам. Но и в САЩ през 2016 намериха своя водач към възродено величие, а пък унгарците още не могат да се разделят с техния. Въпросът не е, че “спасителите” обикновено разочароват хората, а че този модел на управление дава възможност за големи манипулации.

За да докаже, че е носител на мистична връзка с народа, “спасителят” непрекъснато трябва да демонстрира, че е чувствителен и следва неговите страхове и емоции. Затова политиката започва да се върти около въпроси, които разпалват страстите, които наелектризират обществото, поляризират го и генерират голямо противопоставяне. Понякога тези въпроси може да са важни и споровете по тях да са плодотворни. Понякога обаче съдържанието няма значение - важното е генерираната емоция, която популисткият лидер тълкува като пророчество на волята на суверена.

Този тип политика създава огромна възможност за манипулиране и отвеждане на общественото мнение в наситени на страсти, но лишени от разум посоки. В България в момента виждаме поне три ирационални резултата от доминацията на този тип популизъм:

- Страната е с най-високата смъртност от Ковид-19, но е последна по ваксинация в ЕС и цивилизования свят като цяло. В резултат от липсата на политика и адекватни мерки през миналата година има до 30 000 повече починали, отколкото в обикновени години. Този антирекорд, уви, може да бъде повторен.

- България безсрочно блокира разширяването на ЕС към Албания и Северна Македония, макар че това разширение е от изключителен и безспорен български интерес.

- Като член на ЕС страната има невероятна възможност да използва огромен и евтин финансов ресурс не само за своето възстановяване, но и за дългосрочно преструктуриране и модернизиране на своята икономика. Забавянето на плана за възстановяване е само част от проблема - по-сериозният е отказът от използването на заемите и липсата на визия за преструктуриране в зелена посока на ключови сектори като енергетиката. Плъзгането по популистки настроения за запазването на работни места във въгледобив и “Мариците” генерира сериозна средносрочна криза именно в тези сектори - и то при наличието на ресурс за нейното избягване.

Списъкът може да бъде продължен, но и този е достатъчен, за да демонстрира, че генерирането на емоции от “спасители” често пъти е контрапродуктивно. А част от партиите на промяната - ИТН най-вече - всъщност възпроизвеждат популисткия модел. Странното е, че и медиите копнеят за нов спасител, когото да отразяват в обширни интервюта, за да се демонстрира колко е интимно близък с народната емоция.

Хубавото в настоящата ситуация е, че хората са се поуморили от “спасители” и ентусиазмът за поредния не е толкова висок. Лошото е, че публичната ни сфера (медии, анализатори, граждански сектор) е вече така деформирана, че сама търси спасител дори и там, където го няма.

Как да се излезе от блатото

1. Партиите на промяната имат нужда от нов лидер. Дали ИТН ще осъзнаят грешките си и ще се променят, дали ДБ ще се наложи като първа сила - това са въпросите, които ще доминират голяма част от предстоящата кампания. Но необходимост от смяна на лидерството има, защото с идеи за “правителство на малцинството” и “плаващи мнозинства” промяна очевидно не може да бъде постигната.

2. Необходима е политическа консолидация сред “партиите на промяната”. Едно допълнително фрагментиране на това пространство не би било полезно за обществото. Тук отговорност имат всички, включително нови играчи с потенциал като Кирил Петков и Асен Василев.

3. "Спасители” дебнат отвсякъде, но е време българите да изоставят идеята за мистична връзка между лидер и суверен. Понякога мистиката изглежда като белег на гениалността, но много по-често е продукт на лековерие и на суеверието на електората.

4. Необходими са ни повече прегради пред възможностите за манипулиране на обществените емоции. България се превръща в неуправляема страна, в която е възможно да битуват всякакви митове - от чипирането на населението през ваксините до това, че Ахмед Доган просто гостува по четири месеца годишно в сараите на морето.

Не всички верующи са блажени. Време е Андрешко, суверенът, да спре да вярва, че ще спечели нещо, ако просто закара парламентарния файтон в блатото.

*****

Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на Дойче Веле като цяло.