Комунистическите репресии срещу българската армия

Генералският и офицерският корпус на българската армия дават многобройни свидни жертви през страшните нощи на комунистическия терор непосредствено след 9 септември 1944 година. Сред първите жертви са командирът на Четвърта армия генерал Атанас Стефанов, застрелян в Луковит на улицата, както и генерал Петър Цанков, началник на Школата за запасни офицери, който е хвърлен от V етаж на Държавна сигурност.

За нечуваната жестокост и подлост на слезлите от планините партизани показателна е разигралата се още на 13 септември 1944 г. трагедия в Хасково. Покойният вече председател на Съюза на офицерите на Царство България капитан Любомир Банковски свидетелства: “Партизани и политически затворници от Хасковско правят предложение на командира на Хасковския полк Велико Маринов да се организира официално побратимяване между тях и войската. Основанията са, че досега изключителни обстоятелства са ги поставяли с оръжие в ръка един срещу друг, но новата народна власт искала да ги обедини и да ги поведе заедно срещу общия враг – фашизма. Предложението е прието. Пред щаба на полка са построени партизани, войници и офицери. Очаква се идването на командира полковник Маринов. Но когато той излиза от щаба с група офицери, партизаните откриват стрелба срещу тях. След „побратимяването“ на плаца остават да лежат труповете на командира полковник Маринов, на капитан Иван Чукурлиев и на още 7 офицери и подофицери от Хасковския гарнизон“.

Колко са жертвите на репресиите?

Изследователката на комунизма проф. Евелина Келбечева посочва, че бруталните убийства и отвличания до средата на ноември 1944 г. отнемат живота на над 28 600 души. Данните са взети от интервю на вътрешния министър в първото отечественофронтовско правителство Антон Югов. Колегата му от Министерството на войната Дамян Велчев посочва, че в този брой влизат 7 630 души, които са били свързани с армията. Миналият през ада на комунистическите затвори и лагери военен летец Дянко Марков се съмнява, че всички избити или отвлечени военни са били офицери, тъй като в армията на Царство България е имало не повече от 8 000 офицери. „Най-страшният ми спомен от годините на комунистическия гнет бе когато узнах, че докато ние двамата с по-възрастния ми брат Марко, доктор на юридическите науки от швейцарски университет, се биехме във войната срещу Германия, комунистическите терористи, които вилнееха в тила под защитата на Червената армия, са извели баща ни и са го погубили без съд и присъда. И до ден-днешен не се знае къде е гробът му“, споделя Дянко Марков.

Съдебните убийства, постановени от „народния“ съд, отнемат живота на десетки офицери и генерали. Осъдени са повече от 300 висши военни, а 35 от жертвите са убити „превантивно“ – без съд и присъда. Сред разстреляните е началник-щабът на българската войска – героят от войните за обединението на България генерал Трифон Трифонов. Парадоксалното е, че войната срещу Германия е спасила живота на значителен брой царски офицери. Зловещото ежедневие на незаконни арести и брутални убийства принуждава военния министър Дамян Велчев да разреши употребата на оръжие срещу комунистическите шпицкоманди, които отвличат или разстрелват офицерите му на място. Но под натиска на съветските окупационни власти и министрите-комунисти Велчев е принуден да отмени своето „Окръжно номер 4“, което дава възможност на нарочените от комунистическия терор жертви да избегнат преследванията, ако покажат особени заслуги във войната срещу Германия.

Българският "червен терор"

Чистките в българската армия продължават дори сред воюващите на фронта бойни части. Опитът да бъдат заместени репресираните офицери с политкомисари обаче пропада заради неграмотността и пълната неадекватност на изпратените на фронта партизани. Същата констатация важи и за повечето от избраните от БКП да учат за офицери бивши партизани и освободени криминални затворници. Военното училище в София ги връща обратно на Партията на основание „липса на начално образование“, свидетелстват документи от новия сборник на Комисията по досиетата за ролята на ДС в съдбата на царските офицери. Няма никакво съмнение, че кампанията за обезглавяване на българската армия е била дирижирана от Кремъл и Георги Димитров – първият от общо шестима съветски граждани, избирани за министър-председатели на България от 1946 до 2009 година.

Подлото избиване през 1940 г. на 22 хил. полски офицери и полицаи, попаднали в съветски плен след съгласуваната между Хитлер и Сталин съвместна атака срещу Полша, става модел за бъдещите решения по „офицерския въпрос“ в страните, окупирани от СССР. За съжаление, съдбата на „буржоазния и фашистки“ елит на Царство България, в това число и на офицерския корпус, се оказва поредната брънка в кръговете на "червения терор“, описани от Солженицин.

Следене и тормоз

Съществуването на оцелелите след кървавите погроми на „народната” власт е обречено на мизерия, постоянни гонения и пълна забрана за всякакъв обществен живот в НРБ. Близо 3 000 офицери незабавно са уволнени за „груби фашистки прояви“ непосредствено след войната. Инсценираните по сталински образец показни процеси срещу „военни заговори“ завършват с десетки смъртни присъди. „Помилваните“ бивши царски офицери поемат към затворите и лагерите на българския ГУЛАГ или са заточени в най-глухите краища на страната. Всички, които са завършили военно училище преди 1945 г. и са служили в царската армия, влизат в полезрението на Държавна сигурност. Задачите по тяхното следене и тормоз се свеждат до установяване на връзките на царските офицери с представители на капиталистически страни, с бивши лидери на опозиционни партии и с „изменници на родината“, свидетелства новият документален сборник на Комисията по досиетата.

По-късно Държавна сигурност установява, че „...водените на отчет и установените лица от контингента „бивши царски офицери“ са в пенсионна възраст, което не им позволява да извършват активна вражеска дейност“.