Как се правят „реформи” в България

Цяла седмица всички се занимаваха с трамвая и с конгреса на БСП – много шум, остроумия и празни приказки. В това време незабележимо в държавата продължи да кипи законодателна и нормотворческа дейност в духа на най-добрите традиции и в съответствие с двата основни принципа на българските „реформи”. Първият принцип е:

„След дъжд – качулка”

През седмицата Министерският съвет прие промени в „Правилника за упражняване правата на държавата в търговски дружества с държавно участие”. С две думи – с този акт се постановява, че вече само с конкурс ще се определя, например, кой частник да стане съдружник в държавна фирма. Или кой частник да придобие издадени от държавно дружество нови акции. При образуване на ново дружество, в което държавата ще бъде съдружник или акционер, частният партньор ще бъде избиран също само след конкурс. Държавните фирми вече няма да могат да продават свои активи, да ги дават под наем или да ги заменят чрез пряко договаряне, а само с конкурс.

За повече яснота един конкретен пример. За да направи обща фирма с пловдивската община, после с тази фирма да влезе като съдружник в държавния Пловдивски панаир, после да придобие новоиздадените акции на панаира, а с това и контрола върху него, на известен пловдивски бизнесмен /отскоро заместник-председател на БСП в Пловдив и делегат на конгреса на БСП/ по новите правила щеше да му се наложи да участва в серия конкурси и да се състезава с други бизнесмени. А не да си другарува с кмета на Пловдив и с президента на държавата.

Сега вече вратичките за фактическа приватизация „под масата” се затварят. Но колко ли знайни и незнайни герои са минали през тези вратички? Промяната в правилата щеше да е много полезна, ако бе направена преди десетина години. Сега тя е просто „след дъжда – качулка”.

В тази категория напълно се вписват и приетите миналата седмица от мнозинството в парламента поправки в Закона за земеделските земи. С тях би трябвало да се сложи край на порочните замени на държавни и общински ниви и гори, които после се превръщат в строителни площадки. Само Господ знае обаче броят на вече възползвалите се и облажилите се от тази далавера. В случая обаче проблемът не е само в безнадеждното закъснение. Така стигаме до принцип втори:

Имитация на „реформи”

Проблемът е в това, че с поправките в закона за земята само се имитира промяна и „забраната” всъщност не забранява така наречените „заменки”. Защото заедно със „забраната” се приемат и куп удобни изключения от нея. Освен това „забраната” няма да влезе в сила веднага, а след 4 месеца. Очевидно за да може да се довърши започнатото.

Друг типичен пример за имитация на „реформи” са обсъжданите миналата седмица в парламента промени в Закона за политическите партии. Целта им на думи е, като част от прокламираната борба срещу корупцията, да се направи финансирането на партиите прозрачно и честно, така че те да работят за обществените, без да зависят от различни частни интереси. За целта, например, на партиите се забранява да получават пари от фирми. Но пък им се разрешава да получават от фондации. Не е ясно обаче какво правим, ако една фондация вземе пари от фирма и после ги „дари” на партия. Или ако фирма щедро „стимулира” парично някои от служителите си, а те после „по собствена воля” дарят парите на партия. Не е ясно какво да се прави и за да се попречи на популярните „дарения” „кеш, в брой и на ръка”.

Въобще, какво да се прави? Така се правят реформи в България.