"Кога ще си идваш в България?"

"Кога ще си идваш в България?" - този въпрос, който българите в чужбина сигурно чуват по-често от всички други възможни въпроси, на пръв поглед отеква логично, разбираемо и естествено. Близките и приятелите искат да те видят, те смятат за даденост, че ти именно „СИ идваш”, а не просто „идваш”. Добре, но ако ти вече имаш свой дом, семейство и работа примерно в Германия, възвратното местоимение обърква. „Идваш си” по месторождение в България, да, но после пък, когато се връщаш в Германия, ти пак „си идваш” - по местоживеене и по месторабота. Звучи шизофренно.

Пътуващият човек не е нито номад, нито безродник

Знам, че още на това изречение мнозина ще се възмутят, ще заговорят за татковината, родолюбието, идентичността, принадлежността и т.н. Но ако за момент оставим тези емоции настрана, веднага ще видим, че за „пътуващите българи” собствената им съдба не подлежи на подобно опростяване. Част от тях са напуснали България, за да учат или да работят другаде, но без окончателно оформен план за бъдещето. Опитът на други нации показва, че сериозен процент от тези хора (поне 20-30 на сто) в крайна сметка никога не се връщат окончателно в родината си. Или се връщат чак на стари години. Или пък - ако могат да си го позволят, избират „сезонен живот” ту на едното, ту на другото място. Тези хора не са нито номади, нито безродници, нито личности с объркана идентичност - те просто живеят в свой собствен житейски проект, в който месторождението не е някаква котва или топуз на крака им, а просто биографично-географски факт.

Днес миграцията, особено в по-напредналата част от света (към която спада и България), изглежда много по-различно, отколкото преди 50 или 100 години. В голяма степен ѝ е отнет драматизмът, изборът да (по)живееш или (по)работиш в друга страна вече не е съдбоносно решение завинаги. Тук навярно трябва да се изброят и многобройните нови фактори, които предопределят това явление: глобализацията, ускореният ритъм на живот, невероятно повишената мобилност, лесните и евтини комуникации. И не на последно място - политическата рамка, която осигурява поне на хората в ЕС възможността да работят и живеят където си искат.

Променя се и себеусещането на тези хора. На въпроса „Ти какъв си?” все по-често ще чуете не отговора „българин”, а, примерно „моряк на танкер под панамски флаг” или „лекарка в Манхайм” или пък „студент в Масачузетс”. Така, впрочем, с появата на националните държави в Европа преди няколко века, дотогавашната идентичност на масовия човек като „християнин” постепенно отстъпва пред новата и модерна национална идентичност, обясняват историците. Една част от съвременните „пътуващи хора” без напрежение носят в джоба си по два паспорта - и в това няма нищо нито сензационно, нито осъдително. Защото паспортът е преди всичко документ, удостоверяващ правоотношенията между носителя и съответната държава. Или казано с известно преувеличение - той е нещо подобно на шофьорската книжка. Да, носителят му има ясно формулирани задължения към издаващата държава, но той се ползва и от правата на неин гражданин. Да обичаш държавата, която ти е издала паспорта, не е задължително. (Пък и как ли точно се обича държава?) Важно е да спазваш договора си с нея. Така, както шофьорът изобщо не е длъжен да обича Правилника за движение по пътищата, а трябва просто да го спазва.

Хора с множествена идентичност

С две думи: връзката на човека с родното му място, с близките и със собственото му минало не може да се затвори нито между кориците на паспорта, нито в произхода или езиковите автоматизми, които го закотвят завинаги към една държава. Тази връзка обхваща още много екзистенциални елементи: майчиния език, голямата и малката история, манталитета, ако щете дори битовата култура. И всичко това е част от сложната мозайка, от която е слепен съвременният човек. Този човек, който все по-често е „пътуващ” и с множествена идентичност.

Едни ще кажат, че това е добро, други - че не е. Но то просто се случва. Пред очите ни.