Когато си поделиха Османската империя

През май 1916 година британският дипломат Марк Сайкс и френският му колега Франсоа Жорж-Пико сключват едно тайно споразумение, останало в историята като "Пакта Сайкс-Пико". С тайната договореност между Сайкс и Пико англичаните и французите си поделят голяма част от Османската империя още преди окончателно да са постигнали победа в Първата световна война - поделят си я, без да дадат думата на хората, които живеят в този регион.

Пактът Сайкс-Пико: коренът на злото в арабския свят

Французите получават териториите, простиращи се от днешния турски Югоизток, през Северен Ирак и Сирия, та чак до Ливан. За британците остават земите в Южен и Централен Ирак. Останалата част от територията - днес там се намират Сирия и Йордания, Западен Ирак и североизточната част от Арабския полуостров - по замисъл трябва да се влее в едно ново арабско кралство под британско-френско попечителство.

В цялата история нелицеприятна роля играят и германците, които чрез демарш в Близкия изток искат да отслабят враговете си в Първата световна война. В тази война Германия е съюзник на Османската империя. С помощта на истанбулския халиф, който е висшата религиозна инстанция за мюсюлманите-сунити, германците призовават всички араби на Свещена война (джихад) срещу британците. В отговор британците сключват съюз с Хусейн бен Али, който е „пазител” на светите места Мека и Медина в днешна Саудитска Арабия и в тази си функция е вторият по важност религиозен авторитет след халифа.

През октомври 1915 година главният британски комисар на Египет Хенри МакМахън отправя примамливо предложение към Хусейн бен Али - ако арабите подкрепят британците, в отплата бен Али ще получи възможността да си направи собствено арабско царство: „Великобритания е готова да признае и да спазва независимостта на арабите в рамките на предложените от бен Али граници”.

Сделката е сключена. Начело на арабите застава синът на бен Али, Файсал бен Хусейн. Заедно с британския агент Томас Едуард Лорънс, известен още като „Лорънс Арабски”, Файсал бен Хусейн наистина успява да изтласка османците.

След края на Първата световна война „новият ред” в региона се обсъжда на Парижката мирна конференция. Файсал настойчиво се застъпва за правата на арабите. „Вярвам, че великите сили ще поставят благополучието на арабското население над своите тесни материални интереси”, казва той.

"Зад арабска фасада"

Файсал обаче греши. Франция и Великобритания не се отказват от тайното разделение на териториите, уговорено между Сайкс и Пико. Те допускат създаването на арабски държави, но единствено при условие, че могат да ги контролират. Както съвсем ясно го казва тогавашният британски външен министър лорд Джордж Кързън, британските интереси просто трябва да бъдат скрити зад една „арабска фасада”. Според него новите държави трябва „да се управляват и администрират под британско ръководство, да се контролират от истински мохамеданин и, по възможност, от арабски екип”.

Парижката мирна конференция взима решения със сериозни последици: тъкмо тя създава държавите Сирия и Ирак. С мандат от Обществото на народите през 1922 година е потвърдено раждането и на трета държава - Ливан. Пак с мандат на Обществото на народите през същата 1922 година е решено да се изгради „национално отечество за еврейския народ” - именно това е зародишът на бъдещ Израел. „Уверявам ви, че ние, арабите, не изпитваме никаква етническа или религиозна враждебност към евреите, каквато за съжаление е разпространена на много други места по света”, заявява Файсал в Париж. Но в сблъсъка с една доста сложна действителност тези добри намерения скоро се провалят.

Само година по-късно Великобритания откъсва Транс-Йордания от Палестина и така поставя основите на днешното кралство Йордания. А още в края на 19 век британците са взели под своя закрила малкото емирство Кувейт, което след Първата световна война обявяват за независима държава.

История с лош край

В крайна сметка този „нов ред” в Близкия изток се оказва хранителна среда за многобройни войни и конфликти, които продължават до ден-днешен. Ето само част от тях: напреженията между палестинци и израелци, които понякога стигат до война; ливанската гражданска война от 1975-1990; войната в Персийския залив, след като през август 1990 година Саддам Хюсеин окупира Кувейт; военните сблъсъци в кюрдските региони на Турция, в Ирак и по-късно в Сирия; и накрая - фаталната инвазия на САЩ през 2003 година. Поредицата от грешки в хода на тази операция и след нея създаде в крайна сметка най-опасното - религиозен военен фронт, който пък доведе до възникването на „Ислямска държава”. Малко по-късно ИД се намеси и в гражданската война в Сирия.

В обобщение: всички тези трагедии не бива изцяло да се приписват на „новия ред”, възникнал преди век. Тогава обаче бяха положени основите на една сбъркана регионална конструкция, която и до днес подхранва напреженията и войните в Близкия изток.