Когато Тодор Живков излезе в заслужен отдих
12 ноември 2014Така се случи, че през последните години преди падането на комунизма бях на отговорна работа към Политбюро на БКП. Поради естеството на моите задължения бях в близки, бих казал дори приятелски отношения с повечето от ръководителите на партията и държавата. Познавах не само кътните зъби на всеки един от тях, но и кучешките им, както и резците.
След работа Тодор Живков имаше навик да се отбива в моя кабинет, просто да изпружи крака на зъболекарския ми стол и да си почине като човек. С ген. Милушев, шефа на УБО, бяхме внесли един стол Siemens от Западна Германия, струваше 32 000 дойче марки, много удобен, с кожа от бенгалски тигър. Живков не пиеше, но обичаше да се жабури с троянска сливова, която изплюваше в елегантен плювалник American Standard, който ни беше подарил един наш сътрудник на посолството в САЩ (полковник Митев).
"Абе, знаеш ли тоя виц, дето Тодор Живков умрял и…"
Една ноемврийска вечер, докато седна на стола - и заспа. Толкова беше изтощен. Наметнах го с една вълнена жилетка, която беше забравила в кабинета ми сестра майор Младенова и тихо приседнах до него на въртящото се столче. Ген. Милушев ми викаше: абе, дай да го сменим това нещо с нещо по-така, обаче на мен столчето ми беше за кадем и не го сменях за нищо на света. Сигурно бяха минали три-четири часа, когато Живков отвори очи.
- Май съм заспал - рече и се усмихна виновно. Понечи да стане (той не позволяваше да му се подава ръка), но не му стигнаха силите и се отпусна на облегалката. Главата му влезе в устата на бенгалския тигър. Беше много тъжна гледка.
- Другарю Живков - казах му през сълзи, - Вие имате нужда от заслужен отдих.
- Имам - кимна Живков и за пръв път след смъртта на Людмила го виждах да се просълзява - но Горбачов, Луканов и Младенов искат да умра от преумора на работното си място и не ми разрешават да се пенсионирам.
- Аз ще уредя работата - рекох.
- Виж там, говори и с Гришата (генерал-полковник Григор Шопов, шеф на Държавна сигурност) да пусне някакъв виц за мене, искам като сдавам властта, народът да не плаче, а да се смее. - Като всеки велик държавник и Тодор Живков мислеше първо за народа, после за себе си.
Вицът, който момчетата на Гришата, подпомогнати от момчетата на Любо (Любомир Левчев, председател на писателския съюз), както и от момчетата на бат’ Кольо (Н. Дамянов, началник на отдел „Затвори“ в МВР) създадоха, стана перлата в короната на Държавна сигурност. И до днес си го спомням: „Абе, знаеш ли тоя виц, дето Тодор Живков умрял и… Абе, не го знам, но много хубаво започва“.
С генерал-полковник Анатолий Аркадиевич Зверев бяхме карали заедно курс по кариес в зъболекарската школа на ул. Любянка и много често се чувахме да обменяме опит. Пък и предния ден му бях изпратил с дипломатическата поща една бъчонка сливова, та още сутринта на 5 ноември му се обадих да попритисне малко Горбачов по въпроса за Живков. Към 5 часа същия ден ми се обажда Витята (Виктор Шарапов, посланик на Съветския съюз в България, генерал от КГБ), вика: абе, май трябва да жабуря един шести горен. Разбрах, че работата е напечена. И отивам аз с една дамаджана троянска, а те (Добри Джуров, Петър Младенов и Андрей Луканов) вече бяха нарязали салатката.
Ето как започна българската демокрация
- Твоята работа се уреди - посрещна ме от вратата Витята - Горбачов се е навил за заслужения отдих на твоя човек.
- И ние сме „за“ - рече бай Добри (армейски генерал Добри Джуров). Бях го уредил наскоро с едно немско чене, така че той ми беше задължен до гроб.
- Кога? - питам.
- К`во ще кажеш за 10-и? - рече Андрей - имаме един пленум на ЦК на БКП, питай човека, ако е съгласен...
В почивката на пленума, някъде към 15.30 часа, Живков дойде в кабинета ми, отпусна се на стола и рече:
- Дай.
Нажабури се със сливовица, но за пръв път от толкова години не я изплю. Има една много известна снимка от този пленум, на която си личи, че Живков не се е изплюл.
Та така започна българската демокрация.