Колебливият гений или за маймуните и хората

Откъде знаем, че човекът е произлязъл от маймуната? Опитаме ли се да отговорим на този въпрос, обичайният заподозрян със сигурност ще бъде Чарлс Дарвин. Само че Дарвин никога не е казвал тези думи. Те синтезират логичния извод, до който стигат неговите критици, когато след повече от двайсетгодишно разтакаване през 1859 той дописва и публикува Върху произхода на видовете. Излишно е човек да се взира в маймуната в зоологическата градина, търсейки прилика със себе си. Със същото право той би могъл да дири своите предци в слона или в крокодила, във всеки бръмбар или рак, изобщо във всяко живо същество. Тази нелесна за асимилиране и днес идея е залегнала в основата на теорията за еволюцията, обоснована от Чарлс Дарвин. След като прочете биографията му, написана по американски стегнато и ясно от публициста Дейвид Куомън, човек разбира, защо “маймунското изречение” никога не би могло да излезе от устата на Дарвин: “В основата на неговото дело стои един почти непоносим, вдъхващ страх материализъм. Това е една почти непоносима, вдъхваща страх мисъл и за самия него.”

Относно сляпото черво

“Страшната” мисъл спохожда този скромен, затворен в себе си човек много рано, още през 1837, само няколко месеца след продължителното пътешествие с кораба “Бигъл”, от което той се завръща с богата реколта от наблюдения, записки, рисунки и екземпляри от екзотични насекоми. Той знае вече: “Всички животински и растителни видове се променят” – все още не знае обаче как. По онова време това е едно дръзко твърдение, стоящо в открито противоречие с научната и теологическата догма – и той го запазва за себе си в продължение на почти 22 години. Изключение Дарвин прави за своя приятел, ботаника Джоузеф Далтън Хукър. В писмо от 1844 той му доверява, че бил “почти убеден, че видовете не са непроменливи” – след което добавя в скоби: “Сякаш признавам, че съм извършил убийство.”

В няколко дебели тетрадки Дарвин записва факти, изводи и въпроси, над които си блъска главата: Защо мъжете имат зърна на гърдите, за какво му е на човека сляпото черво, защо някои бръмбари имат крила, които не се отварят, и изобщо как е възможно, Бог да измисли нещо толкова глупаво и излишно? Може би по-лесно бихме могли да си представим душевните терзания на младия учен, като знаем, че преди да се отдаде на науката той е завършил теология. В тази комбинация впрочем няма нищо необичайно. През първата половина на 19 в. биологията не е светска дисциплина, а път към божията истина, един вид “естествена теология”. Затова растящата увереност на Дарвин в променливостта, тоест в еволюцията на видовете се оказва челен удар с фундамента на вярата, че всичко живо е създадено веднъж завинаги от Бога. “Но човекът, това прекрасно същество, е едно изключение”, пише той в една от тетрадките си, опитвайки се да спаси поне човека от “убийството”, за което говори в писмото до Хукър. Само няколко реда по-нататък той отхвърля предишното си твърдение и заявява: Не, човекът “не е никакво изключение”. От това ужасяващо го прозрение Дарвин няма да отстъпи до края на живота си, макар че никога няма да го изрече публично.

С разум и вяра

За него еволюцията е вече факт, но какъв е механизмът, чрез който тя се осъществява? Дори не един и двама от онези, които приемат Дарвиновата еволюционна теория, отказват да приемат логичните заключения, към които тя тегли. “Неговата най-голяма идея, по-голяма и от идеята за еволюцията, е просто твърде голяма, твърде смущаваща, дори заплашителна”, пише Куомън. Става дума за идеята за естествения подбор, главния механизъм на еволюционната промяна, която според него е най-великият научен принос на Дарвин: “Този механизъм представлява един безпланов, но ефективен процес; той е сляп за бъдещето, той няма цел, само резултати; единствените му мащаби са оцеляването и успешното размножаване. Движещите сили са излишъкът от наследство и борбата за оцеляване; резултатите и страничните явления се наричат приспособяване, комплексност и разнообразие. Те олицетворяват тоталната произволност на целия процес, която стои в пълно противоречие с представата, че всичко живо на този свят е само отражение на божието провидение.”

Забележителното е, че тъкмо разумът не позволява на Дарвин да изгуби и последния остатък от вярата си. Той отбелязва колко трудно или направо невъзможно е за него да си представи, че “тази огромна вселена, заедно с човека, е просто резултат на сляпата случайност или на сляпата необходимост”. Тъкмо това, което твърдят днес със самочувствие за папска непогрешимост американските креационисти и апостолите на т.н. “интелигентен проект”. Докато Дарвин се колебае и затова не се нарича атеист, а агностик - човек, който не знае.

Идилия в Даун

Дарвин се колебае дълго, прекалено дълго. След 1838 концепцията за еволюцията чрез естествен подбор е ясно формулирана в записките му. Шест години по-късно той я развива в едно есе, което остава непубликувано. Произходът на видовете излиза едва през 1859. Между тези две дати ученият се оженва, става баща на огромна челяд и в продължение на години се занимава само с проучването на морските полипи - освен това играе билярд и табла или се отдава на своята хипохондрия в голямата къща в селцето Даун, недалеч от Лондон. Възможността за този спокоен, но не и асоциален живот той дължи на своята обична жена Ема, която е потресена от еретичните мъдрувания на мъжа си и на баща си, който му завещава 45 000 лири стерлинги – цяло състояние. Дарвин, в обрисовката на Куомън, е „един комплициран човек, дързък, но стеснителен, вдъхновен, но угрижен, човек с остър ум, мек характер и стомах като бетонобъркачка, който му създава много проблеми”.

Дебелата книга, която пише бавно бавно, е готова до две трети, когато през лятото на 1858 едно събитие го изважда от летаргията му. На 18 юни той получава писмо от младия природоизпитател Алфред Ръсъл Уолъс, който по онова време е някъде из малайските острови. Освен писмото дебелият плик съдържа неголям ръкопис, чийто прочит довежда Дарвин до отчаяние: Той разбира, че неговият млад кореспондент е достигнал самостоятелно до идеята за еволюцията чрез естествен подбор. След като някак си преодолява първоначалния шок Дарвин си дава сметка, че есето на Уолъс всъщност е така необходимото потвърждение на неговата работа. Ще мине повече от година докато най-сетне е готов. На 22 ноември 1859 Произходът на видовете (в едно от последвалите издания авторът сам маха “върху”), една от най-влиятелните книги на всички времена, излиза в тираж от 1250 бройки, които се разпродават мигновено. Трудът на мислителя от Даун има огромен успех. Затова допринася може би и саркастично-отрицателната рецензия в авторитетното списание Атенеум, където за пръв път се повдига “маймунският” въпрос: “Щом една маймуна може да стане човек, какво ли можем да очакваме от човека?” Двеста години от рождението на Дарвин и 150 години от излизането на неговия епохален труд явно са твърде малко време, за да се разбере що за човек е човекът.

Куомън подчертава, че еволюционната теория на Дарвин не поставя под въпрос съществуването на Бога: “Тя е насочена по-скоро против богоподобието на човека – против убеждението, че ние стоим по-високо от всички други живи форми, че сме по-близо до Бога и следователно заемаме специално място в божието провидение.” Тази болезнено приземена теория, която го скарва с всички монотеистични религии, осигурява на Дарвин вечна слава в пантеона на науката. Но подобно на гузен човек, изоставил любимата си, той не спира да има угризения и да търси “създателя” – дори в прочутия заключителен пасаж от Произходът на видовете: „Има нещо величествено във виждането, че първоначално създателят е вдъхнал живот на няколко или дори само на една от формите, които ни заобикалят; и че докато нашата планета продължава да се върти в съответствие с непоклатимия закон на гравитацията, от едно така просто начало са възникнали и продължават да възникват безкраен брой най-красиви и най-смайващи форми.”

David Quammen: Charles Darwin. Piper