Корените на враждите между балканските народи

Преди 100 години Балканската и Междусъюзническата война изкопават дълбоки ровове между страните в региона. От тогавашните рани и до днес продължават да избликват напрежения, агресии и взаимни подозрения. Ето един пример, който макар на пръв поглед да изглежда незначителен, е всъщност доста показателен: между балканските държави все още не са изградени модерни транспортни връзки. Работещият в Гърция норвежки историк Вемунд Аарбаке посочва някои исторически причини за този анахронизъм. По онова време всяка от балканските страни се страхува, че транспортната инфраструктура може да бъде използвана за бързо придвижване на вражеските армии. Така трансграничните комуникации били занемарени и това е една от най-съществените последици от напреженията между нововъзникналите национални държави в Югоизточна Европа, смята Аарбаке.

Норвежкият учен е бил наскоро в Скопие. Претрупаният с паметници център на македонската столица е според него проява на "лош вкус": "В търсенето на нови идентичности има и немалка доза комплексарщина. В Европа имаме обаче и противоположните примери. Вижте, да речем, как немският език не разделя, а обединява австрийци и германци", казва Аарбаке.

Кой е бил против Велика България?

Историкът Габор Деметер от Унгарската академия на науките, който е проучил дневниците на унгарски представители в Тайния имперски съвет във Виена от началото на ХХ-ти век, анализира скритите механизми на Балканската и Междусъюзническата война по следния начин: „Независимо от противоборствата помежду си, както австрийските, така и унгарските министри във Виена не приемали идеята за Велика България. Имперското правителство на Австро-Унгария предпочитало именно една бита и ограбена от бившите си балкански съюзници България - най-вече с оглед на задаващата се голяма европейска война. Правителството на Австро-Унгария смятало, че загубите на територии, население и национално достойнство са важен стимул, който ще накара българите (доказали се току-що на бойното поле) да подкрепят Германия и Австро-Унгария.

Виена и Будапеща изрично одобряват конфронтацията между България и Сърбия в Македония, защото се надяват, че така ще бъде отслабен Белград, който се очертава като враг на империята. Австро-унгарската дипломация дори обещала, че ще подкрепи София, ако избухне война между България и Сърбия, но „подкрепата“ така и не се случила“, казва д-р Деметер. Той припомня, че измислянето на нови нации не е било специалитет само на Коминтерна. Австро-Унгария също изобретява няколко погранични народа, за да задържи спорни земи в очертанията на империята. Така например Виена обосновава "научно" съществуването на „трансилванска“ нация. “Разделяй и владей - този традиционен принцип следват всички европейски империи спрямо балканските народи. До Санстефанския договор австроунгарската дипломация признава, че Македония е обитавана главно от българско население. Но опасенията от продължение на руската инвазия променят вижданията на Виена и към 1903 година империята вече твърди, че областта е заселена главно от македонци“, посочва унгарският историк.

Д-р Габор Деметер обяснява, че Унгария, която преди Първата световна война владее Трансилвания, иска да използва България като противотежест срещу подкрепяните от Русия румънски претенции на северозапад от Карпатите. Според него Русия се опасявала, че свързаният с Централните сили Фердинанд може да пробие при Чаталджа и да лиши Руската империя от заветната ѝ цел - завладяването на Константинопол. “В крайна сметка Русия насъсква Букурещ да изпрати армия през Дунава и да нападне България в гръб по време на Междусъюзническата война”, припомня унгарският учен.

Скандинавският опит

„Не вярвам, че случилото се през Балканските войни вечно ще вгорчава взаимоотношенията между страните на полуострова. Вярно е, че засега не е възможно да се появи обща история на региона, написана от съвместен екип учени от балканските страни. Все още има голям разнобой във вижданията и всеки дърпа чергата към себе си. Общите проекти в икономиката, търговията и инфраструктурата обаче няма как да не сближат хората на Балканите“, твърди на свой ред проф. Вемунд Аарбаке. Той сравнява последното столетие в Югоизточна Европа с един период от историята на скандинавските страни преди 300 години. По онова време и там границите често се променят, а народите живеят в несигурност и вражда. „На север отдавна вече се радваме на мира. Разбираме се и без преводачи заради близостта на нашите езици. И се уважаваме. Вярвам, че това ще се случи и на Балканите“, заключава норвежкият историк.