„Кремиковци” – закономерният край на един символ
3 ноември 2008Символът на социалистическата индустриализация „Кремиковци” си отива. В условията на световна криза изглежда няма желаещи да влязат в ролята на „спасители” на дружеството в процедура по несъстоятелност с дългове от над 2 милиарда и 200 милиона лева. Твърди се, че активите били за милиард и 700 милиона, но те съществуват само във фантазиите на онези, които смятат, че стойността на един бизнес е в тухлите и железата.
Кой е виновен? Има ли невинни?
По традиция в такава ситуация най-напред се търси „виновния”. Един от стандартните обвиняеми в такива случаи у нас е приватизацията. Глупостта, че държавата като собственик може да е добър играч на пазара, е отдавна доказана, но трудно изкоренима. Истината е, че, ако е имало все пак някакъв шанс за „Кремиковци”, както впрочем и за БГА „Балкан”, „Плама”, БТК и каквото друго се сетите, този шанс е бил единствено в приватизацията. Тъй че държавата не е виновна за това, че е приватизирала. Вината й може да се търси по-късно – в това как се е държала с новите собственици, защо си е затваряла очите за техните безобразия. Защо, например, като съакционер в „Кремиковци” е позволила собствениците да източват приходите и, без да инвестират, да трупат нови дългове за чужда сметка? Включително към държавните НЕК, Булгаргаз, БДЖ. В тази схема, естествено,
и новите собственици не са невинни
Друг е въпросът защо у нас през последните години се насъбраха толкова много пишман-инвеститор. И не само в „Кремиковци”. Обясненията са две. Най-напред в технологичното равнище и пазарната безперспективност на голяма част от прехвалената ни социалистическа индустрия. И второ – в качеството на самата ни държава и на нейните институции.
Но да продължим с „Кремиковци”. За неговата съдба не са съвсем невинни и работещите в него. Не се ли намесваха и те чрез своите синдикати в управлението на комбината? Не беше ли, например, прословутият договор за ишлеме подписан, след като „трудещите се” заключиха изпълнителния директор на комбината?
Не е невинна и „широката българска общественост”. Защото сред причините за краха са и все още живите, разпространявани от медиите и поощрявани от политици-популисти заблуди и стереотипи от социализма.
Кой плаща сметката?
Сега някои казват, че „Кремиковци” дава два процента от брутния вътрешен продукт. Че най-големия си клиент ще загубят пристанищата и железниците. Малцина обаче се питат кой е плащал и ще плаща сметките на комбината – по милион и половина лева на ден, например, за ток? Или по 240 хиляди лева дневно за газ? Плащаме всички.
Истината е, че от гледна точка на икономическата логика и на здравия разум грандомански символи като „Кремиковци” са изначално безсмислени. Това, което става днес с „Кремиковци”, е закономерно и неизбежно. То трябваше да стане отдавна. Но агонията се удължаваше и удължаваше, както в много други случаи през последните 19 години - нещо като колене с тъп нож. Краят, разбира се, за мнозина е болезнен. И ще е толкова по-болезнен, колкото повече се отлага.