Къде свършва Европа?

"Само Хърватия ни липсваше!", казват мнозина западноевропейци във връзка с най-новото разширяване на ЕС. Държавата не е голяма, има едва четири милиона жители, само че и най-добронамерените смятат, че в икономически план Хърватия представлява сериозен проблем. И ето, че сега този проблем става част от Европейския съюз. Не след дълго предстои да бъдат възобновени и преговорите с Турция, а освен това вече е ясно, че Исландия, Черна гора и Сърбия са следващите кандидати за членство в Общността. Да не забравяме и Македония, Албания, Босна и Херцеговина и Косово, които също чакат пред портите на ЕС. И така: Европейският съюз расте ли, расте!

Разширяването винаги е имало противници. В началото Шарл де Гол блокира в продължение на почти десет години присъединяването на Великобритания, а покрай него и влизането на датчаните и ирландците. В това всъщност няма нищо чудно, защото Де Гол е знаел много добре, че с нарастването на съюза надмощието на Франция би намаляло. Навремето той казва: "Великобритания е остров със собствени обичаи и традиции, тя е страна, която не подхожда на шестте държави-основателки на Общността. Присъединяването й би променило Общността изцяло."

Неоправдани страхове?

Когато след промените от 1989 средно- и източноевропейските страни молят да бъдат допуснати в Общността, съображенията звучаха по сходен начин. И по отношение на Турция се казва същото: че като мюсюлманска страна тя никак не подхожда на клуба. Въпреки че мотото на ЕС гласи "обединени в многообразието", опасенията при допускането на някой "различен" винаги са били налице.

Страни като Полша, Унгария и Румъния познават това отношение - тяхното присъединяване дълго време не бе възприемано като нещо наложително. Едва войните на Балканите отвориха очите на западноевропейците и им показаха колко е наложителна стабилизацията на новите съседни страни. Дотогава на преден план в дебатите изпъкваха все опасения от рода на "полските работници ще окупират пазара на труда".

Негодуванието на западноевропейците относно присъединяването на онези "непознати и екзотични народи" предизвиква у някои насмешка. Навремето полският писател Анджей Стасюк подходи иронично: "Да, двеста милиона нови европейци - това си е истинско предизвикателство. Континентът скоро ще се промени до неузнаваемост, нищо няма да е както преди". Изречението звучи като далечно ехо на опита на де Гол, да държи вратата на клуба затворена.

Това е една от причините, поради които съмненията в ползата от разширяването на съюза през последните години нарастват. По-точно: съмненията сред старите държави-членки на ЕС, и най-вече в Германия. По данни на "Евробарометър", 74 процента от германците са против приемането на нови държави в съюза през следващите години. Сходно скептични са и жителите на Австрия, Финландия, Франция, Люксембург, Холандия и Белгия. В страните, където спомените за собственото присъединяване са още ярки, хората са по-отворени към евентуални бъдещи разширявания.

Новите искат само пари?

Притесненията, че във финансов план ЕС може да се превърне в каца без дъно, са разбираеми. Но те не бива да се използват като аргумент срещу новите кандидати. Когато днес стане дума за кризата, се имат предвид южните, а не източните държави от континента. Вярно, че в източната му част много страни се борят срещу рецесията и безработицата, но те съвсем не получават толкова внимание и подкрепа, колкото гърците, португалците или ирландците. При това трябва да се има предвид, че заплатите и пенсиите в държави като Естония, Литва или Словакия все още са далеч под нивото, на което се радват италианци или французи.

На този фон колкото по-дълго продължава кризата, толкова по-привлекателна изглежда идеята за малка, обозрима Европа. С 27 или в най-скоро време с 28 членки ЕС не би могъл да функционира, смятат някои. И така все по-често се прокрадва носталгия към онези времена, в които клубът имаше едва девет, десет или 12 членове.

Но дали навремето всичко е било по-добре? Това, че с годините масите за преговори в Брюксел стават все по-големи, а съдържанието на дневния ред - все по-дълго, не подлежи на спорове. Вярно е и това, че докато се намери общ знаменател за интересите на 28 различни страни, минава доста време. Но пък твърдението, че заради разрастването си ЕС е станал недееспособен, или по-малко дееспособен, трябва първо да бъде доказано.

Новата роля на източноевропейците

Естествено - съюзът се променя с увеличаването на броя на своите членове - става по-пъстър, по-напрегнат, по-неясен. Клубът вече не е същият. И в този смисъл прогнозата на Де Гол е вярна. Но не новите държави-членки са тези, които носят отговорността за настоящите трудности на Европа. Перспективата дори като че ли се преобръща. Във всеки случай в столиците на еврозоната расте надеждата, че Полша скоро би могла да въведе еврото, което би увеличило доверието в единната европейска валута, т.е. източноевропейците могат да влязат в нова роля - на носители на надежда.

Когато миналата година ЕС бе удостоен с Нобеловата награда за мир, като основание бе изтъкнато не само помирението между Германия и Франция, но и изрично бе подчертано предстоящото приемане на Хърватия, началото на преговорите с Черна гора, както и изгледите за присъединяване на Сърбия. Споменато бе дори и възможното членство на Турция. Всичко това напомня за историята на успехите на ЕС - постепенната демократизация на неспокойния континент. Именно това е пътят, по който ЕС би трябвало да продължи да върви.

АГ, ДПА, ДЦ, Б. Михайлова/Редактор: М. Илчева