Където е гърмяло, пак ще гърми

Когато на 21 март гръмна склад с боеприпаси на ВМЗ в сопотското село Иганово, министърът на икономиката мъдро успокои, че „никога няма 100% гаранция при складиране на взривни вещества” и че „подобни инциденти се случват в цял свят”. Което е безспорно. Какво да се каже обаче, когато взривът се повтори на същото място само двайсетина дни по-късно? Това случва ли се в цял свят? Пак ли е „инцидент” или нещо друго? Колко процента е вече гаранцията и за какво? Може би за поговорката, че „където е гърмяло, пак ще гърми”?

"Пионер в превантивната дейност и в безопасността"

Първия път министърът беше суперактивен и дори в приповдигнато настроение - все пък за първи път му се налагаше да се изправи пред прожекторите в „главната роля”. Той обясни, че никакви аналогии с „предишни инциденти” не бива да се правят, защото този път става дума не за „неправилно боравене при утилизация”, а за „чисто нови боеприпаси”, не за „производствена дейност”, а за складова база и не за някакви си частници, а за „един завод, който е пионер в превантивната дейност и в безопасността при производството и съхранението на тези видове боеприпаси”.

Освен това не е имало никаква опасност за хората, а паниката се дължала на „визуалния ефект”. Самочувствие за бодряшките изказвания очевидно му даде обстоятелството, че при серията взривове нямаше жертви и пострадали. После се оказа, че това се дължи на щастлива случайност - 50 души вместо до 8 вечерта работили до 4 следобед, за да отидат на пролетен банкет.

"Много подозрително"

Втория път, слава Богу, пак няма жертви, макар че сега гръмна не склад, а производствен цех - само че малко преди работещите в него да тръгнат за работа. Коментарите този път са по-обрани (министърът се чу само веднъж и то по телефона). Технически боеприпасите нямало как да се подпалят и взривят от само себе си. От друга страна обаче нямало и кой да ги възпламени - заради първия взрив цялата база била запечатана и никой не е влизал в нея, освен разследващите. Въобще, станалото е нямало как да стане. Освен ако...

Запознати, но неназовани източници казали, че се работи по версията за саботаж от страна на конкуренцията. Според местен кмет, вероятно става дума за "вероломно посегателство”. А според бивш високопоставен полицай, сега експерт на свободна практика - за „чисто настъпление на частния капитал, който иска да затвори държавния военен завод”. Сред местната общественост пък усилено се говори, че според мно-о-ого „високи” източници, разведчици от чужда държава (за едни вражеска, за други приятелска нам) взривяват дистанционно, за да не бъдат продадени скъпоценните боеприпаси на вражеска тям трета държава.

По-отговорните фактори от властта са по-умерени в предположенията, но и те не пропускат да споделят, че станалото им се вижда „много подозрително” и „много съмнително”.

Не случайност, а системен проблем

Щеше да е много смешно, ако не беше много страшно. Защото, погледнати отстрани, нещата изглеждат още по-съмнително. През последните няколко години при вече трудно изброимата поредица от взривове на боеприпаси в България загинаха 19 и бяха ранени 18 души. Челопечене, „Арсенал” Казанлък, Горни Лом, Ловнидол, Петолъчката, „Арсенал” Казанлък, Костенец, Горни Лом, Мъглиж, Иганово, Иганово - такава е вероятно непълната хронология на взривовете само от 2008 година насам.

Причините за тях обикновено остават неясни или необявени. Както каза някой при последния взрив, „всички версии са еднакво вероятни”. Обикновено си остават такива завинаги. Каквито и обаче да са конкретните причини във всеки отделен случай, многократното повторение говори, че не става дума за случайност, а за системен проблем. Човек не е нужно да е специалист, за да го назове - безхаберие. А проявите на това безхаберие са на различни нива.

Взривната сила на безхаберието

С взривни вещества работят ниско квалифицирани кадри и дори хора без всякаква квалификация. Началникът на взривилия се тези дни цех, например, не бил специалист по боеприпасите, а по ТРЗ. Ето и потресаващите обяснения на една от неговите подчинени в телевизионен репортаж след предишния взрив: „Какво работите там? - Ами, много работим. Квот ни накарат, това правим. Уча се още, аз съм нова. Помагаме си общо, с колежките, с колегите там си помагаме. - Обучават ли ви, колко време? - Бая. Нови много хора взеха, никъде не сме работили, никога не са влизали в завод и ... обучават ги докато схванат, пък някои схващат по-бавно...”.

Правилата, доколкото ги има, не се спазват. Взривилите се онзи ден гранати, например, е трябвало да са в склад за съхранение при специални условия. Защо вместо това са били в производствения цех, никой не може да каже. Охраната пък, както е установила прокурорската проверка, е пълна пародия - един военен завод, в който се произвеждат и съхраняват опасни боеприпаси и взривни материали, на практика е разграден двор. Нищо че е „пионер в превантивната дейност и в безопасността”.

Държавата пък, която след всеки пореден взрив предприема нови и нови „мерки” и наново пише и преправя всевъзможни закони и наредби, очевидно не е в състояние да контролира и налага спазването на правилата. Връх на безсилието ѝ е приетото между двата взрива в Иганово решение на правителството да забрани изцяло вноса на стари боеприпаси, транспортирането и утилизацията им на българска територия. Тоест, да забрани цял един бизнес. Все едно да забраниш вноса на автомобили, понеже стават катастрофи по пътищата.

Сега може да забрани и производството на нови боеприпаси. Но и това едва ли ще помогне срещу безхаберието.