Лицето Д.П. и срамните тайни на България

Коментар от Ясен Бояджиев:

Колко и какво е работил Пеевски в далеч по-малко известното си минало на следовател е дълбока тайна. А поредният ревностен пазител на тази тайна е съдия от софийския Административен съд, според когото тази информация трябва да остане недостъпна за обществото, понеже може „да доведе да накърняване на личния авторитет” на магистрата (посочван деликатно в съдебното решение като „случая Д.П.” или „лицето П.”).

Изобретеният от съдията аргумент с „личния авторитет” е прекрасен пример за това как престараването може да има обратен на желания ефект. Защото сега вече ще е много трудно да се разсеят подозренията, че фактите се прикриват, защото са компрометиращи, и че тайната се пази, защото е срамна. Както за „Д.П.”, така и за цялата държава.

Предисторията

Специалният интерес към следователската биография на „лицето П.” навършва тези дни две години. На 14 юни 2013 то бе избрано от Народното събрание за председател на ДАНС - събитие, което, както е известно, предизвика мощен трус в обществото и държавата. Кажи-речи единственият, публично обявен (от тогавашния премиер Пламен Орешарски) аргумент за този избор, бе, че кандидатът "има опит като следовател". След като после месеци наред всички отказваха да отговорят на въпроса КОЙ е предложил П., към края на 2013 година на основание Закона за достъп до обществена информация три медии поискаха поне да научат какъв по-точно е опитът му като следовател, направил го подходящ за поста. Но получиха категоричен отказ.

Две от медиите попитаха градския прокурор на София (формалния шеф на следователя П.) по колко дела е работил той и колко общо е времето, в което е бил в отпуск, докато е бил на служба в следствието. Градският прокурор отказа да им отговори с два мотива - исканите данни не са обществена, а лична информация, а и самият П. изрично е отказал те да бъдат предоставени. Третата медия попита за същото Висшия съдебен съвет (ВСС), както и дали следователят има статут на несменяем магистрат и дали някога е бил атестиран. Но получи отказ със същите аргументи.

Незаконно, но какво от това?

Според експертите тези аргументи са категорично незаконни. Първо, информацията е публична, защото става дума за лице на публична длъжност, чието разрешение изобщо няма нужда да бъде искано. Освен това във всички подобни случаи тази информация е била предоставяна. На всичко отгоре за останалите магистрати тя е налична в техните атестационни формуляри на интернет страницата на ВСС. По закон следователят П. е трябвало също да бъде атестиран, но за него такава информация липсва.

След като трите медии обжалваха получените откази, мнението на експертите бе потвърдено вече два пъти и от съд. По делото срещу отказа на ВСС друг съдия от Административния съд заявява, че „дейността на съдебната власт като цяло е обект на повишено обществено внимание”, че „всеки магистрат следва да има ясното съзнание, че няма аспекти от професионалната му дейност, които могат да бъдат скрити от обществото” и че „принципите за публичност и прозрачност изрично са залегнали в Закона за съдебната власт и в процесуалните закони”. Сега това дело е висящо пред Върховния административен съд (ВАС).

По второто от заведените от медиите дела ВАС преди месец се произнесе окончателно - „законът предвижда право на гражданите на информация за работата на съдебната власт и съответно задължение на съдебната власт да осигурява откритост, достъпност и прозрачност на действията си”. Въпреки това решение обаче градският прокурор на София все още не е предоставил исканата информация.

Така стигаме до третото дело по медийна жалба. Именно по него, в ревностното си старание да съхрани тайната, съдията е изобретил новия, гениален аргумент - че имало опасност тази информация да накърни личния авторитет на магистрата.

Каква е йерархията на авторитетите в България?

Разбира се, този аргумент е също толкова незаконен, колкото и останалите. Забележителното при него е друго - пълната му абсурдност, която, вместо да прикрие, прави нещата съвсем ясни.

Личният авторитет на който и да било магистрат може да бъде съграден единствено и само от свършената от него работа. Без такава работа не може да има никакъв авторитет. А всичко, което ни е известно за битието на "лицето П." като следовател, е, че е назначен на тази длъжност през 2005 година с ходатайство и в нарушение на закона - без да притежава изисквания стаж. Скоро след това става заместник-министър, а после на три пъти е избиран за народен представител. Поради особеността на закона, мястото му на следовател се пази, а времето, прекарано в изпълнителната и законодателната власт, се признава за магистратски стаж. Така "лицето П." на книга се води магистрат от над осем години, въпреки че в действителност е пребивавал в следствието всичко на всичко няколко месеца.

Щом информацията за това какво е правил там е толкова опасна за личния му авторитет, че трябва да остане скрита, имаме пълно основание да предположим, че всъщност той няма никакъв опит като следовател и че не е работил (или поне не е завършил работата) по нито едно дело. Което обаче може би не е било пречка да бъде успешно атестиран и да получи статут на несменяем магистрат.

Неимоверното старание да се скрие срамната тайна за „случая Д.П.”, дори с цената на закононарушение, хвърля ярка светлина върху още една, по-голяма и по-срамна тайна. За мръсните зависимости, в които е оплетена съдебната власт. И за обърнатата с главата надолу йерархия на авторитетите в България, управлявана повече от частни политико-икономически интереси, отколкото от легитимните институции и закона.