Майката на Чарли

"Скелет в гардероба" - така Чарли Чаплин понякога наричал своята майка, която била от цигански произход. Била също така душевно болна. От биографията на Чарли Чаплин, една прочута книга, която беше почти задължителен аксесоар в социалистическото обзавеждане от осемдесетте години, си спомням, че Чарли Чаплин е обичал много майка си. И дори по някакъв начин се е гордеел с ромския й произход. Наистина, забавно е да си помислиш: след като си панаирджийски и уличен актьор, колко колоритно е да имаш и малко циганска кръв, гореща и шарена кръв. Защото в ранните години на живота си великият Чарли е бил актьор в пътуваща трупа, а всичките си великолепни танцови и акробатични умения е придобил именно сред пътуващите артисти. За него не е имало скъпоструващи школи и училища по актьорско майсторство. Колкото и банално да звучи, Чарли е завършил само университета на улицата. Баща му е бил алкохолик. Казвал се също Чарли Чаплин. И също се е препитавал с актьорстване. Може би е бил доста популярен. В някои определени кръчми. Починал от цироза, когато малкият Чарли бил на 12. Но не татко Чарли е скелетът в гардероба на великия Чарли. А мама Хана.

Нашите Луди

Тук бих могъл да се държа като съвременен журналист и да намеря под вола теле. Да наглася и изкривя така фактите, да докарам така нещата, че накрая те да потвърдят тезата ми. А именно - че душевно болните са нашите скелети. В нашите гардероби. Че само те ни плашат в нощите ни и ни карат да се срамуваме и да зъзнем от страх да не бъдем разкрити. Нали така, не таткото пияница, а майката - лудата! Тя е скелетът в гардероба на Чарли. Нашите Луди стоят винаги някъде зад нас и се правят, че не ги забелязваме. Или ние се правим, че не ги забелязваме. Или ние се правим, че те не ни забелязват. Или се правим, че ги забелязваме, без наистина да ги забелязваме? Сложно е да се каже… Те стоят там. В гардеробите ни и в саксиите ни с мушкато и в албумите ни със снимки. Досещането за тях води до леко покашлюване. До прочиствания на гърлото. Ъхъъъм. Да. Кой беше това? Аха. Димитър (Ирина, Стоян, вуйчо Петко), дето се… разболя. От какво бе? Амиии… от… как се казваше? Аха - от шизофрения. И дотам с приказките за него.

Чарли Чаплин и неговият полубрат Сид, за когото скелетите в гардероба са като че ли два - защото той е и полуевреин в един зловещо антисемитски свят, прибират майка си от вечните й скиталчества по приюти за душевно болни. Прибират я при себе си - в луксозната лудница Холивуд. Това става някъде към 1921-ва, когато Чарли вече е прочут и много богат. Когато имаш скелет в гардероба, някак си е по-добре гардеробът да ти е под ръка и ключът от него - също. Цинично, нали?

Чарли полага всякакви грижи за своята прекрасна луда майка. Тук искам да подчертая едно: когато си много богат, не е чак толкова трудно да полагаш нежни грижи. Винаги можеш да платиш на десетина силно заинтересовани (от парите ти) и много грижовни помощници. И да продължиш да си вършиш работата. Чарли е осигурил на майка си Хана хубав дом и много прислуга.

Винаги съм мислел, че луксът дори и да не лекува всичко, то поне доста добре замаскира и най-тежките страдания. Да страдаш в лукс е съвсем различно от това да страдаш в мизерия.

Нашите скелети. В нашите гардероби.

Но да оставим Чарли и да помислим за нашите скелети в нашите гардероби. Всеки от нас има по някой такъв. Полубрат, майка или близък приятел от училище. Който живее някъде там - като малко и мъхнато отровно растение. Отровно, защото носи страшни и неразбираеми мисли. Лудият е като домата за европейците от ХVІ-ти век. Тогава те го смятали за особено отровен и не смеели да го опитат. А го смятали за отровен, защото не били го опитвали. Не го познавали, иначе казано.

Като говорех за лукса и грижата, изтръпвах от неудоволствие. Защото се сещах как винаги когато става въпрос за душевно болни, става въпрос и за пари. Всеки (и лекар, и нелекар) казва така: Абе каква грижа! Няма пари! То няма пари за нормалните, ти искаш да има грижи за лудите! Да го кажа пак: наистина е лесно да имаш пари и да си добър със скелетите в гардероба си. Образно казано - в твоя гардероб редом с тях ще накачиш копринени рокли и кожени манта. И на скелетите може би ще им е малко по-уютно. Но дали е така? Спасяват ли от самотата и изолацията палтата от норки и копринените фракове?

Оставям разсъжденията нататък на вас. Аз ще кажа само това: Ние не можем да станем Добри хора. Можем само да се опитваме ден след ден да бъдем именно такива. Доколкото ни стигат силите.

Автор: Калин Терзийски; Редактор: Александър Андреев