1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

"Мамо, коя е родината ми?", попита дъщеря ми на български

Маринела Липчева
5 март 2021

"Мамо, кой е родният ми език и коя е родината ми", попита ме навремето седемгодишната ми дъщеря на чист български. Един личен разказ за своето, чуждото и срещата между тях. От Маринела Липчева, която живее в Берлин.

https://p.dw.com/p/3qEeQ
Снимка: dglavinova - Fotolia.com

"Ти не си първата чужденка, която влиза в това семейство", ми казва заговорнически Хани преди много години във Фрайбург, недалеч от източния бряг на река Рейн, немския бряг. За нашата среща бъдещата ми свекърва се е приготвила с най-любимите сладкиши от своето детство в Елзас на западния бряг на река Рейн, френския бряг. Очите ми гледат огромната саварина, поставена в центъра на масата, но паметта ми възпроизвежда картината на шумен рояк деца пред училищната лавка в България, където за голямото междучасие са донесли тави с пресни малки саваринки. Не обичах маслената розичка отгоре, но за самите саваринки просто умирах! И бях готова, ако се наложи, да се боря с всички деца, които не искаха да си изчакат реда на опашката.

Първата хапка, която се опитвам да задържа по-дълго в устата си, сиропът, който неизбежно се стича извън обвивката от твърда хартия и лепне по пръстите - това е запечатан спомен от едно щастливо детство и от кратките междучасия в една държава доста пó на изток от източния бряг на Рейн. По онова време между саварината на бъдещата ми свекърва и моите саваринки с маслени розички се издига желязна завеса - да не би случайно да се срещнат и да разберат колко са близки.

"Чуждото у нас е добре дошло"

Другото сладко изкушение от българското ми детство, което се бори за първото място в сантименталните ми спомени, са купичките с крем карамел на майка ми, които тя приготвяше за специални случаи. Например за случая, който в средата на 1990-те ме доведе в къщата на Хани. Хани също приготвя крем-карамел, но нейният е само един и огромен, под формата на торта. И разбира се обърнат - така, както правеше майка ми с малките купички у дома. Няма значение, че Хани го нарича Flan - вкусът е същият, който те кара да се чувстваш по-специален и дълго очакван.

"Обожавам крем карамел и саварини, защото ме връщат назад към детството ми в България", казвам и виждам как очите на Хани живват от рояка въпроси в главата ѝ. Значи сме се намерили една друга - през годините и хилядите километри, станали сме заговорнички в семейството, създадено от нея. Семейството, в което аз влизам заради сина ѝ. И в което няма да се чувствам чужденка, ня-ма! Усещам, че Хани се е опитала да ме успокои и да ми каже: "чуждото" у нас е добре дошло, от теб и другите зависи дали ще стане свое.

В живота на Хани "свое" и "чуждо" често са сменяли местата си, а разстоянието между двата бряга на Рейн дълго време се е измервало не в километри, а в степени на враждебност и неприязън. Някога, в края на 40-те години на миналия век, когато тя, германката, родената в Париж и израснала във френския Елзас, решава да се омъжи за германец от другия бряг на Рейн, мнозина я заплюват като предателка. Защото не може да си от Елзас, да си преживяла нацистката окупация и да се влюбиш в германец, че и да се събереш с него, пресичайки реката. Не може да си кръстена в католическа черква, а да се омъжиш за протестантски пастор. "Не може", реже като нож съдбата ѝ на няколко пъти, но тя успява да събере парчетата. Също като майка си, германката, дръзнала да роди дете без брак в Париж в началото на 20-ти век. И дори да развие свой бизнес, съсипван на два пъти: най-напред от голямата рецесия, а после от нацистите в Страсбург.

Хани с всички сили се опитва да говори с мен на литературен немски, но мелодията на баденския алемански диалект разбива правилата, проправяйки път и на елзаското наречие. А пък аз, колкото и да се старая с немската граматика, не мога да скрия източноевропейския си акцент, който в крайна сметка все пак се причува като отклонение от езиковата норма. Поне аз си мисля така. Но бъдещото ми семейство изобщо не се впечатлява от говора ми. Децата в този дом са израснали с естественото съзнание, че мама говори по-различно, но пък най-хубаво от всички останали.

И тогава реших: многоезичието ще е моят дом

Така и никога не посмях да питам Хани каква се чувства по националност и коя е родината ѝ. Но интуитивно съм сигурна в отговора ѝ: като елзаска, родена в началото на 20-ти век, чийто роден език е алеманският диалект, към който литературният немски се добавя едва в училище. Десетилетия по-късно в Германия някакъв учител ѝ забранява да говори с децата си на френски, "за да не забави развитието им". По същото време от другата страна на Рейн, в Елзас, немският език е изтикан зад дебелите зидове на къщите, станал е жертва на мъчителните френски спомени от нацистката окупация и на мечтата на пострадалите да изцелят по-бързо раните си. 

Още няколко десетилетия по-късно, в средата на 1990-те, влизам в сградата на Съвета на Европа в Страсбург и питам младите колеги от пресслужбата къде мога да включа репортерския си касетофон, за да запиша пленарното заседание. Не получавам отговор, защото явно питам на грешния език. Един от колегите се смилява и тръгва с мен. Останали насаме, той спира да се мъчи с английския и обръща на немски - на онзи немски, познат ми от общуването с Хани. Да, езикът често е превръщан в бойно поле, на което продължават да се водят сражения дълго време, след като бившите врагове са заровили окопите, за да си орат нивите, а войната е затворена в няколкото страници на учебника по история. Тогава реших, че многоезичието ще е моят дом. И че няма да позволя в този дом да ми казват каква трябва да се чувствам или да ме притискат да взема страна, за да воювам срещу "другите".         

Маринела Липчева
Маринела ЛипчеваСнимка: DW

"Мамо, кой е родният ми език и коя е родината ми?", с нескрита тревожност в гласа попита преди десет години моята тогава седемгодишна дъщеря. Каза го на чист български език. Е, с малко небългарско "р", което така и не се промени въпреки старателното повтаряне на "Рачо реже риба". Беше разтворила читанката от българското училище на страницата с разказа за Стария щърк, който отказва да полети на юг с по-младите, защото иска да умре в родината си. Малката ми дъщеря беше видимо объркана: никой никога дотогава не беше я карал да се самоопределя на принципа "или-или". А и растеше в дом, в който пътуването между държавите, езиците и културите беше неизменна част от живота. Търсена и постигана цел.

Отдавна съм превърнала чуждото в свое

Дъщеря ми е родена в Берлин, но Германия и България присъстват с еднаква тежест в живота ѝ. Нарича прабаба си Марѝ също като баща си - с френското "grand-maman". За дъщеря ми тази множественост е най-нормалното нещо на света. Същото, като да седиш на дивана между татко и дядо, и да им превеждаш - това тя го можеше още на четиригодишна възраст. А аз винаги съм искала детето ми да говори български, за да ме приеме с това, което нося в себе си, и да се приобщи към него. Но не и за да бъде вкарвано в идентификационни матрици, които изключват всичко друго, извън официално наложеното статукво на мнозинството. Затова решихме, че Старият щърк ще си лети до последно, накъдето си поиска и ще остане там, където се чувства най-добре, без значение дали е роден там, или не.

Никога не съм имала проблем с това, че съм по-различна от повечето хора в страната, в която съм избрала да живея. Че спомените, от които сглобявам пъзела на миналото си, са по-други от тези на съпруга ми, на неговите приятели или на моите колеги. Никой не е успявал да ме накара да се чувствам чужда заради тази различност. Не че не е имало опити. Колкото и да са малко на брой, те сякаш полепват по кожата и години наред мястото дразнещо те сърби. Намазвам го с мехлема на всички приятелства, които съм завързала във времето, на любопитството към мен, към езика и културата, с които съм израснала.

И отдавна съм превърнала чуждото в свое, Хани.

****
Този текст е част от сборника "Българите в чужбина, толкова близо, толкова далече". Оригиналното му заглавие е "Да превърнеш чуждото в свое".

Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата

Покажи още теми