Марш на отчаянието - забравените бежанци

За няколко дни те бяха световна новина - хората от Хондурас, първоначално стотици, а после и хиляди, които се обединиха с хора от съседните страни и тръгнаха към САЩ в търсене на по-добър живот. Този марш на отчаяните, сполучливо наречен "керван", беше много подходящ повод за критики срещу американския президент Доналд Тръмп и неговата миграционна политика. В самия Хондурас "керванът" хвърли ярка светлина върху огромната социална несправедливост и насилието, които консервативният президент Хуан Орландо Ернандес така и не може да овладее и след оспорваното си преизбиране на поста. А десните популисти - в САЩ и другаде по света - умело използваха нарастващия брой бежанци за своите пропагандни цели и заговориха за "заливащи ни човешки маси".

"Керванът" вече не е тема

След срещата на върха на Г20 "керванът" престана да бъде международна тема. Светът отново имаше други грижи и други новини. За заклещените в Мексико бежанци трябваше да се погрижи новият президент Андрес Мануел Лопес Обрадор, който след встъпването си в длъжност си намери други теми, като полемиката около Пакта на ООН за миграцията, подсилена от кадрите с "кервана". А заклещените в Мексико хора се сбогуват не само със своите несбъднати мечти, но се сблъскват и с растящото неразбиране от страна на много местни жители. Защото медийният интерес към темата и постоянните грижи на безброй хуманитарни организации първоначално създадоха сред бежанците прекомерни очаквания относно традиционната готовност за помощ на мексиканците.

"Керванът" е забравен и тези бежанци ще имат същата съдба като онези 3,3 милиона венецуелци, избягали от родината си. Всеки десети гражданин на тази страна е бежанец, а масовото бягство продължава. Хората напускат Венецуела, но не на внушителни групи и не на север към Доналд Тръмп. Парадоксално е, че венецуелците имат най-голям шанс да бъдат разбрани именно в САЩ, тъй като президентът Тръмп обича да критикува псевдо-социалистическата диктатура на Николас Мадуро. Но тази критика идва от грешното място и всъщност стабилизира Мадуро. В Латинска Америка няма нищо по-омразно от американския интервенционизъм.

Към това се прибавя и фактът, че Венецуела все още е обсебена от романтичния полъх на революцията. Затова е трудно кризата да бъде назована поименно, а "социализмът на 21 век" да бъде посочена като причина за тези събития. 

Критикуват Мадуро, но не приемат бежанците

От друга страна консервативните латиноамерикански правителства също споделят критиките срещу Мадуро и неговата политика, но не могат, и не искат, сами да носят бремето от миграцията. Чили не подписа Миграционния пакт на ООН, а в Колумбия новият президент Иван Дуке спечели изборите, след като предупреждаваше за опасността от "венецуелизиране" на страната, ако страната направи завой наляво. Всичко това не работи в полза на бежанците от Венецуела. 

Вярно е и това, че венецуелците отдавна вече не бягат от диктатурата, а по-скоро от глада и насилието - също както и гражданите на Хондурас, Гватемала и Салвадор. Всички те биват инструментализирани от политиката и различни политически интереси.

Бежанските потоци в Латинска Америка може да са породени от различни причини. Но общото помежду им са нищетата и мизерията. А те не робуват на никакви идеологии.

Още по темата - в нашата снимкова галерия: