"Машините" за медали на комунизма

"Ти си машина!” Възклицанието е вече клише - така определяме хора, които са много добри в дадена област. Наричаме ги например "арт-машина” (т.е. "добър художник”), “модна машина” (облича се ултрамодерно), “готвач-машина” и т.н., а наскоро чух и едно определение за ученик, който е силен по биология: “био-машина”. В социалните мрежи изразът вече поражда и подигравки, хората се питат как успяхме да придадем позитивно звучене на една дума, която от десетилетия се ползва тъкмо за обратното – за да изрази бездушие.

Това се чуди и Боряна Ангелова-Игова, преподавателка по слабо популярната в България дисциплина философия на спорта. Три години тя изследвала тъкмо съсипването на спортиста чрез превръщането му в “машина” за нуждите на тоталитарната идеология. “Сега обаче думата не ни плаши, даже започна да ни харесва, ако ни хвалят като машини, а не ако ни описват като работливи”, казва тя. Говорихме с нея по телефона, но все едно я видях да вдига рамене в недоумение: “Не мога да разбера използването на думата “машина” като комплимент. Ако те нарекат робот, това положително ли е?”

Книгата на Боряна Ангелова-Игова се казва “Изобретяването на човека-машина. Тялото на спортиста”. Излезе миналата седмица в издателство “Критика и хуманизъм” и представлява рефлексия върху всичко, което познаваме до болка от архивните кадри: здрави мускулести тела, окичени с медали, наобиколили един или друг висш функционер на нацисткия или комунистическия режим. Тела, инжектирани с допинг, спортисти с отнети в полза на държавата приходи, “машини” за медали – всичко това Ангелова-Игова описва като “рамка, украсяваща образа на вожда”. Като в една картичка на Спортния тотализатор от 1980 г.: в центъра на снимката е Тодор Живков, около него - подредени в полукръг са неразпознаваеми хора по анцузи, окичени с медали, а зад тази многозначителна човешка композиция се виждат новите блокове на някой жилищен квартал – двойното доказателство за доброто управление на страната.

Пропагандният образ на „човека-машина“

На снимката има само един герой и това е диктаторът, останалите са деперсонализирани, казва авторката. И продължава да описва този парадокс на тоталитарната държава, успяла хем да “произведе” свръхчовека, хем да “отнеме” персоналния характер на неговите постижения: “От една страна техните победи (на спортистите) са значими, възпети и възхвалявани, но според пропагандната машина те не са техни лични, а са победи на политическия строй, който ги е “произвел”, "конструирал” така, че те да са впрегнати и да генерират медали, слава и престиж за страната им”.

Авторката разглежда и малкото случаи, в които спортисти от времето на комунизма се превръщат стихийно в герои и не попадат в моделирания пропаганден образ на “човека-машина”. Такъв е примерът с футболиста Георги Соколов “Соколето”, изгонен от футболния му клуб още на 26 години и блокиран в спортните си изяви. Или примерът с легендарните Гунди и Котков, загинали в автомобилна катастрофа и изпратени до гробището от над 100 000 души – случай, в който вътрешният министър е уволнен, защото е допуснал толкова масова и спонтанна проява на фона на загиналите по същото време съветски космонавти. Изключения от практиката има, но е сигурно, че оцеляването им в качеството им на изключения е само въпрос на време.

Изобретяването на спортиста-машина е дело на нацистка Германия, напомня авторката и посочва един “рожден ден” на това явление: 1936, по време на Олимпийските игри в Берлин, когато спортът започва сериозно да се използва с пропагандна цел. Целта е чрез златните медалисти “да се внуши на целия свят, че арийската нация е не само най-високотехнологичната, но и най-хармонично развиваща се, дори и биологически най-добрата”. Такова е и посланието на филма на нацистката режисьорка номер едно Лени Рифенщал, “Олимпия”, който за първи път въвежда тези нови герои – спортистите, “вкарани в действие именно като пропагандни машини. Тяхната символна функция е да подхранват и подпомагат властта”.

Чия идеология е по-добра?

По-нататък, казва авторката, тенденцията става очевидна и в СССР през 1952 година, когато страната на Сталин официално се включва в Олимпийските игри, за да може на вълната на спорта да открие нов фронт за борба с капитализма. Процесът се характеризира с множество елементи, сред които и такива, които са заимствани от древността (например, селектирането на “правилното тяло”), но най-вече с една тенденция, която оттук нататък печели все повече територия: чрез медала да се докаже, че идеологията на страната, излъчила спортиста, е по-добрата.

"Но как са възможни деперсонализирани герои?” - пита се авторката. Особено като знаем, че образите на спортистите в тоталитарния свят често са по плакатите, в кината, върху пощенските марки, в различни произведения на изкуството – как можем да кажем, че ги “няма”, след като те са всъщност навсякъде? Ами тъкмо по тази причина – защото са превърнати в мит, “който има претенции за автентичност, каквито са самите националистически и тоталитарни режими, които ги изобретяват”. И защото човекът-машина е изобретен с една двойнствена функционалност, а после превърнат в инструмент на производството на предмети и смисли, казва авторката. “Зад образа му не стои конкретна личност. Човекът става важен заради това, което произвежда; той е изпълнител, човек за пример, войник-герой, спортист. [В него трябва] да се припознаят мнозинството от хората – целия народ”.