Монархия или република - поезия или проза?

Кралската сватба в Лондон накара британския писател и историк Тимъти Гартън Аш се замисли над алтернативите на конституционната монархия.

Ако Уилям и Кейт се държат добре, за разлика от някои по-разглезени членове на британската кралска фамилия, и допринесат за развитието на една модернизирана и стегната конституционна монархия, това всъщност би било по-добре, отколкото вероятните алтернативи. Оглеждайки Европа, не мисля, че страни като Швеция, Холандия, Дания или Испания, които се управляват от монарси, са по-зле от онези, управлявани от партийни представители или непряко избирани президенти. Или предпочитате президент Тони Блеър в Бъкингамския дворец?

Шекспир без британската монархия?

С изключение на едно краткотрайно прекъсване, когато английските революционери експериментират, като обезглавяват един монарх, Англия винаги е имала крале и кралици, в продължение на повече от хиляда години. Това е удивително нещо. И тема за поезия. Представете си Шекспир без кралския фон. Така че преди да се откажем от хиляда години поезия, трябва да бъдем сигурни, че в прозата ще ни бъде по-добре.

Инвазията на световните медии в Лондон заради кралската сватба доказа още веднъж, че историята, легендата и мистиката са неотменна част от обаянието - мекото влияние - на Великобритания, което се изразява и в големи печалбата от туризма. Аз не мисля, че има някой, който отива в Берлин, за да види смяната на гвардията пред двореца Белвю, или за да зърне президента и госпожа Вулф с домочадието. Това не е и необходима, ако произвеждаш безброй беемвета, мерцедеси и машини, които изнасяш в Китай. Само че това не е случаят с Великобритания. Тя има кралицата, има и Уилям и Кейт.

Историческите, литературни и социални аргументи би трябвало да останат на заден план, ако съществуването на една конституционна монархия сериозно накърняваше демократическия процес в страната и правеше невъзможно функционирането на отвореното общество, в което всеки има равни шансове. На теория нещата изглеждат именно по този начин. На практика обаче монархията прави тези пакости само маргинално, и то много по-малко, отколкото преди 30 години, по време на сватбата-приказка на Чарлс и Даяна.

Монархията по-безвредна от амбициозния политик

В британската политическа система има много по-смущаващо недемократични елементи, като неподлежащите на избор членове на Камарата на лордовете. Монархията определено не е на видно място в списъка с най-наболелите британски проблеми. Ако говорим за влиянието на една отделна неизбрана личност, Рупърт Мърдък представлява много по-голяма заплаха за британската демокрация, отколкото британския наследствен държавен глава.

Кралицата може да притежава известно ограничено политическо влияние, но няма доказателства, че тя го е използвала по-зле, отколкото избраните президенти в други страни. Понякога такива президенти може да се издигнат над партийно-политическия казан, както например Рихард фон Вайцзекер в Германия, но все пак те остават, колкото и ефимерно, свързани с определена политическа партия. Някъде в миналото те е трябвало да правят онова, което правят всички политици, които искат да се доберат до върха.

Резултатът е, че някои от тях може да свършат пред съда по обвинение в корупция, както бившият френски президент Ширак. Подобни неприятности не са непознати и в монархическите кръгове; холандският принц Бернхард, бащата на сегашната кралица, например се оказа замесен в аферата Локхийд. Но тези неща стават много по-рядко при монарсите, тъкмо защото те не са принудени да си пробиват път с лакти и нокти.

Страни, където е налице мъчителна кохабитация между президент и премиер от различни партии, сигурно често си мечтаят за държавен глава, стоящ наистина над политическите дрязги и олицетворяващ националното единство. (В Белгия, която е така разединена между фламандци и валонци, че е невъзможно дори образуването на ново правителство, умниците казват, че крал Албер, наричан крал на белгийците, бил всъщност единственият белгиец).

Последният бастион на демокрацията

Не на последно място има поне един виден пример за енергичната намеса на европейски монарх в защита на демокрацията. Преди 30 години испанският крал Хуан Карлос изигра решаваща роля в смазването на опита за преврат срещу все още крехката испанска демокрация.

Що се отнася до твърденията, че британската монархия била върхът на една потисническа пирамида от класи и привилегии, това ми се струва много по-малко вярно днес, отколкото беше преди 30 години. В днешна Британия банкерите са по-могъщи от всеки наследствен аристократ, футболните звезди по-известни от членовете на кралското семейство.

Възходът на Кейт Мидълтън до ранга на принцеса показва, че бариерите между горната средна класа, обхващаща завършилите частно училище британци (около седем процента от населението), и самия връх не съществуват повече. Истинският и влошаващ се проблем не трябва да се търси на върха, а в нищожните перспективи за социална мобилност на мнозинството от завършилите държавно училище. Това е проблемът, по който Британия, и особено Англия, се отличава най-силно от другите съвременни европейски монархии. Това е истинската английска болест.