На гости у дома
23 ноември 2009"Не може да се ползва общинска собственост безплатно". Така общинарят автор на идеята аргументира нейната радикална всеобхватност. Думите му неволно ме върнаха 15-ина години назад в шофьорската ми биография, когато някакви мутри откриха първия платен паркинг в нашия квартал – засипан с баластра, ограден с телена мрежа и бариера терен, със стара дървена барака за пазача.
Дребни и едри мутри
По това време кражбите от паркираните по околните улици коли рязко зачестиха – гуми, джанти, бензин, инструменти, акумулатори. Като предпазна мярка тогава в резервоара на старата си "жигула" не наливах повече от два литра бензин, а при всяко паркиране си прибирах акумулатора. Ясно беше, че ни "зарибяват" за клиенти на охраняемия си паркинг. И успяха.
Все пак нашите охранители бяха от дребните мутри. На големите общината хариза централни места, които те с минимални инвестиции превърнаха в паркинги и досега си ги ползват почти безплатно – истинска печатница за пари. Впрочем, през годините много по-голяма и най-разнообразна общинска собственост потъна почти безплатно с благосклонното съдействие на общинските органи и фирми. Сега на мястото на стария ни махленски платен паркинг вече се извисява хотел. За спомен от онова време ми остана дисковата херния като резултат от мъкненето на акумулатора.
Диалектика на платеното и безплатното
Иначе всичко си е по старому. Паркираме си пак на улицата пред блоковете безплатно. Е, не съвсем – плащаме си и данък сгради, и данъка за колите. Като всяка улица и нашата си пази старите дупки. Е, от време навреме ги позакърпват, но само колкото да могат абонираните за общинските ремонти фирми след няколко месеца пак да усвояват парите от нашите данъци. Благодарение на дупките из целия град ние пък сме редовни абонати на автосервизите.
Живеещите в центъра обаче ни бият. Освен всичко друго от скоро те плащат и за виртуалното "право" да паркират близо до дома си, ако, разбира се, случайно улучат свободно място. Сега им обещават да плащат още повече, защото, по думите на споменатия общинар, "хората трябва да си плащат за лукса да живеят в центъра". И въобще центърът щял да стане достъпен само за тези, които могат да си го позволят. Тоест, за водачите на джипове, какъвто е и самият общинар.
Той, впрочем, е общинар през голяма част от времето, за което стана дума. И винаги от страната на силните. Някога беше от партията на Софиянски, а после – от противниците на "модела Софиянски". Но така е – хората се развиват. Както и идеите. Например, в сравнение с днешната идея за всеобщо задължително платено паркиране някогашното "зарибяване" на махленските ни мутри изглежда детска игра.
Живот по милост
Има обаче в България и неща, които си остават трайни и неизменни. Като например отношението на управляващите към управляваните, прекрасно илюстрирано от софийския общинар - "не може да се ползва общинска собственост безплатно". Сякаш и общинската собственост, и самият град са негови. А останалите са натрапили се досадни гости, оставени да живеят тук временно по негова милост. Колкото и да се наложи да плащаме за тази милост, каквито и големи успехи да отчита управлението на града, неизменно остава и усещането, че живеем на чуждо място – задръстена, сива, мръсна, грозна и враждебна джунгла.