На кого да го дам?

Аз малко се дърпах, виках ама моля ви се, ама недейте така, виках ама защо ме мислите за такъв, обаче телевизорът не отстъпваше и успя да ме убеди, че съм станал много важен. Каза ми: „Разбери, най-важният си ти! От тебе, само от тебе зависи как ще живееш ти, детето ти, птиците в небето, бат’ ти Бойко, рибите в морето, влечугите, българите изобщо, Господ Бог и др“. После - с по-забързан глас, като със ситни букви в реклама за кредит, телевизорът изрече, че не било важно тялото ми, нито духът ми, нито душата ми. Важен бил само гласът ми. И понеже той за мен бил абсолютно излишен, като старите дрехи, които оставям до кофата за боклук, по-добре било да го дам на едни хора от едни бюлетини. Тези хора с моя глас обещавали да си купят нови коли и нови къщи, да си открият нови банкови сметки, да участват в едни комисии, да ходят на работни обеди и да казват по телевизора: „международната общност“. Ако не им го дам, това означавало, че без моя глас пак ще властват идиоти, които ще си купуват нови коли и нови къщи, ще си откриват нови банкови сметки, ще участват в едни комисии, ще ходят на работни обеди и ще казват по телевизора: „международната общност“. И за това ще съм виновен аз. Аз и никой друг.

Този светъл образ

Добре де, що пък да не го дам? Като ще харизвам нещо, поне да е на някой честен, скромен човечец, който да работи „на ползу роду“, а не за пари. В смисъл, да не получава нито заплата, нито натура - жито, олио и развалени консерви. Да не яде. А ако пие вода, тя да е дъждовна. По няколко глътки на ден. Преди години в Пловдив дойде Хира Ратан Манек, който не беше ял четиринайсет години и живееше от слънцето като фотоволтовак. Ето един такъв индиец би бил истински представител на българския народ - и в парламента, и в Европарламента. Такъв човек не би ни продал за едно депутатско кюфте. Но, от друга страна, утре като си направи хотел за десет милиона и в съда го питат откъде са тези пари, той ще рече: спестявах от закуски. И след Стефан Софиянски ще бъде вторият доказано некорумпиран човек в България. Не, двама некорумпирани за „земя като една човешка длан“ са прекалено много. Звучи като „Ние дадохме на света Шекспир и Бетовен“. Не го вярвам. Цинично е. Обидно е.

По-добре да се доверя на човек, за когото да нямам съмнение, че се храни. Такъв като Делян Пеевски. За него съм чувал, че всичките си пари дава за храна и лекарства. Вестник не може да си купи. Това и в данъчната му декларация са го написали. Ето един такъв член на ДПС би бил истински представител на българския народ - и в парламента, и в Европарламента. Този човек не страни от хората, винаги ходи с компания от десетина бодигардове. Освен това е смел и, макар и неженен, говори на кума си право в очите. Няма да забравя как на митинг в негова подкрепа, пред стотици свои охранители, заобиколен от своите бодигардове, той заяви: „Страхува ли ви ГЕРБ?“. Това Пеевски го каза на майчин език, той още не говори български, понеже е „един млад и успял човек на 33“. Много ми се ще моят глас да отиде в подкрепа на този светъл образ. Проблемът е, че честните хора в България отхвърлят всякаква чужда подкрепа, те се крепят единствено на своите охранители. Защо ли си спомних за Илия Павлов?

Сълзите на богатите

Тогава на кого да го дам? Обичам Сидеров, но Бареков ми е по-скъп. Само пет от часовниците му струват 150 000 лева. „Когато пътувам в страната и виждам бедни хора, аз плача. Имам богати приятели, те ме помолиха да кажа - и ние плачем, когато виждаме бедните“. Когато чух какво казва новият политик и си представих, че в тези пътувания той непрекъснато вижда пред себе си часовници за по 15-20 лева, сърцето ми се скъса. Цяла нощ не спах и плаках за Бареков. Без глас останах, което пък реши проблема ми.