Напускам България или оставам?

Анализ на проф. Ивайло Дичев:

Г-н Борисов в специфичния си жанр на самохваление обеща да върне - т.е. да върне той лично - българските емигранти до четири-пет години. Малко по-рано социологически сондажи пък показаха, че 200 хиляди българи са готови да заминат за чужбина без да дават внятни обяснения за това. В последвалото масово производство на мнения едни казваха, че е чудесно хората от периферията да се стремят към центъра, защото някой ден ще донесат западен ноу-хау; за други необяснимо нарасналият процент потенциални емигранти е свидетелство за пълната безперспективност пред превърнатата от неолибералите в офшорна зона България; за трети хората просто се срамуват да бъдат управлявани от типажи като г-н Борисов и г-н Цветанов, плюс неофашистите от Атака.

Тук не става дума само за дежурния оптимизъм на властта и дежурния песимизъм на опозиционно настроените. Става дума за една дълбока паника пред процесите на глобализация и най-вече неочакваната свобода, с която те ни снабдиха. Можеш да отидеш където искаш, в който момент искаш, стига да си намериш по-добра реализация. А тези, които остават? От една страна те се терзаят, задето не смеят или не могат да направят крачката, гледат със завист заминалите, които им пращат картички с новата си кола или къща, отчуждават се от настоящия си живот, който откъм чужбина изглежда жалък и дребен. От друга - започват да помпат омразата към заминалите, предали майката-родина.

Дори богатите бягат

Те трупат печалби в тази страна с най-ниска преразпределителна функция на държавата в ЕС, после отиват да живеят в места като Виена, където много високото държавно преразпределение прави възможно да има паркове, чистота, култура, детски градини, сигурност и тъй нататък. За децата на управляващата класа пък изобщо да не говорим – те в голямата си част са се насочили към чужбина, а това е най-ясният знак, че страната е безперспективна.

Една от най-тежките последици от превръщането на България в гастарбайтерска периферия на развития свят е появата на мотива „емиграция” като последен мирогледен аргумент – които още са млади, сами мислят за този вид „окончателно решение на житейския проблем”, които вече нямат сили, възпитават децата си в готовност един ден да поемат навън. Ако политиката е безумна, ако няма закони, работа, приятни за живеене градове, наместо да се боря, да гласувам, да протестирам, да се включвам в партии или граждански движения - ей го автобуса, взимам си шапката и те да се оправят както могат. Обществото, тъй да се каже, изпуска парата - най-яростните заминават и за известно време нещата се успокояват. Колкото повече гурбетчии, толкова по-малко социални революции! Вярно, че някои от емигрантите се връщат, но мисълта, че винаги могат да се махнат, да намерят по-добро място, си остава дълбоко загнездена в ума им.

Да кажем, че г-н Борисов успее да върне една голяма част от емигрантите, както обещава. Осигурява им се работа в строителство на спортни зали и магистрали. Но каква е гаранцията, че утре няма да ги повикат в Южна Африка за още по-големи зали, при още по-добри условия? И към най-добрата заплата винаги може да се прибави още един долар или евро -  това е добре известно от науката за чистите количества, математиката.

Гражданите не са само стопански единици!

Мен ако питате, цялата тази работа със закрепването на хората към една национална общност и лоялността към нея не може да е въпрос икономически. Днес в България никой не вярва, че неговата държава по някакъв начин се вслушва в гласа му. Докато гражданите се третират единствено като стопански единици, те ще се реят все по-свободно из глобалния свят. Хората ще инвестират сили в страната си, ще се превърнат в „добър човешки материал” само ако чувстват, че тя зависи от тях, че те реално я управляват. Ако се промени дълбоко самият демократичен ред, който очевидно днес е в дълбока криза, ако им се предложи да бъдат по един нов начин субекти на политиката.

Как може да стане това не знам; явления като Уикилийкс, арабската пролет и движението за свободна интернет-култура дават някаква идея, но още твърде смътна. Как няма да стане обаче е ясно: ако, наместо с гражданите, властта управлява с монополисти и олигарси, ако, наместо да обсъжда и да се вслушва, продължи да играе медиен театър и да гъделичка тънки струни на народната душа с „ще върнем децата у дома”.