Нацизмът и неговият първообраз

Когато през лятото на 1943 Мусолини е свален и интерниран от върхушката на своята фашистка партия, Хитлер не се поколебава да организира драматичното му освобождаване. Само няколко седмици преди собствения си край Хитлер казва, че Мусолини е бил единственият му приятел. През целия си политически живот германският диктатор смята дучето за свой ментор и партньор - дори след като отдавна вече се е разочаровал от фашисткия режим и боеспособността на италианската армия. Фюрерът е знаел какво дължи на Мусолини.

Дълги години историческата наука не забелязваше или пренебрегваше пъпната връв, свързваща нацизма с фашизма (с изключение на Англия и Америка, където сравнителното изучаване на фашизма винаги е имало приоритет). Германският историк Волфганг Шийдер обяснява това с простия факт, че още от самото начало изследванията на фашизма са били силно политически оцветени. До рухването на двата режима сред левицата преобладава каноничното становище на комунистическия интернационал (и пагубната дефиниция, приписвана на Георги Димитров). В сянката на Студената война източногерманската историография продължава да се опира на старите интерпретации, целейки преди всичко да лепне подозрение във фашизъм върху политическата система на ФРГ. Западногерманските историци пък предпочитат сравняването на нацизма със Сталиновата диктатура в СССР под общия знаменател на тоталитаризма, опитвайки се да релативират уникалността на германския режим на изтреблението. Тази линия отговаря и на западните интереси да не се маргинализира ФРГ и да се улесни интегрирането й в антисъветския фронт.

Що се отнася до Италия, там сравнителното изследване на фашизма никога не е било особено популярно. И там обаче идеята е да се релативира фашисткото минало. Големият историк Ренцо Де Феличе (автор на 8-томна биография на Мусолини) се опасяваше, че прякото сравнение между двата режима би изложило италианския фашизъм на „парещия дъх на холокоста”. Затова италианската историография предпочита да акцентира върху уникалния характер на фашизма, ограждайки го стриктно от нацизма.

Разваленият плод на модернизацията

Само че “за фашизма не може да се говори, ако не желаем да говорим за националсоциализма”. Тази е отправната точка за блестящото изследване на Шийдер (“Фашистките диктатури”), чийто екстракт може да бъде дестилиран в следните тези: италианският фашизъм е майката на всички фашизми; той е образецът за нацистката диктатура в Германия; Мусолини олицетворява първоначалния фашизъм, Хитлер – неговата имитация и радикализиране. Германският историк посочва, че възходът на нацизма може да бъде разбран само в контекста на фашизма, както и обратното: “Всяка дефиниция на фашизма е непълна без включването на нацизма”. Аргументът на Шийдер, че без изричното позоваване на Мусолини или Хитлер не може да има истински фашизъм, придава убедителност и на заключението му, че трайното дискредитиране на фашизма след 1945 го лишава от бъдеще.

Фашистки движения и партии се появяват в повечето европейски страни между световните войни, но единствено в Италия и Германия се стига до изграждането на фашистки държавни системи. Шийдер вижда тук злополука по пътя на модернизацията, която той анализира, служейки си с три основни параметра: национална държава, либерално-демократично устройство и индустриализация. Италианците и германците са единствените европейски народи, при които тези три процеса протичат едновременно. Получава се натрупване на конфликтен потенциал, каквото няма в никоя друга страна. От края на 19 в. Германия и Италия се оказват в модернизационна криза, която поставя обществото и политиката под огромен натиск. В тази криза, според Шийдер, трябва да се търси зародиша на особената диктаторска система, наречена фашизъм: “Първо в Италия, а после в Германия фашизмът е политическият отговор на кризата на модернизацията, с която двете държави не успяват да се справят.” Авторът подчертава дебело, че фашизмът не е продукт на модернизацията, а разваленият плод на отклонението от пътя на модернизацията.

Оглеждайки историческия контекст в светлината на завземането на властта в Русия от болшевизма, Шийдер прави и следното важно обобщение: “Не може да има никакво съмнение, че на първо място фашизмът трябва да се тълкува като радикален политически отговор на това революционно предизвикателство.” Означава ли това, че без болшевизъм нямаше да има фашизъм, въпреки изложената по-горе теория за модернизационната криза? За съжаление авторът не се задълбочава в тази посока.

Един недовършен тоталитарен проект

Друга принципна идея, пронизваща труда на Шийдер, се свежда до постановката, че практиката на фашизма има конкретно съдържание и черти и е недопустимо разтварянето й в общата теория на тоталитаризма. “Тоталитарният атрибут е възможен, но не и задължителен аспект на фашизма”, пише той. Няма противоречие и в това, че Шийдер приема безрезервно интерпретацията на Третия райх като тоталитарен режим, но възразява против преобладаващия наглед за държавата на Мусолини като нетоталитарна власт. За него разликата между германския и италианския фашизъм е само в степен, а не по принцип. Като тенденция строят на Мусолини е напълно тоталитарен, само че дучето не успява да осъществи докрай своите намерения: “Затова би могло да се каже също, че италианският фашизъм представлява един недовършен тоталитарен режим.”

Преобразуването на въведената първоначално както в Италия, така и в Германия “посредническа” фашистка диктатура в тоталитарен фашистки режим се извършва на три етапа: премахване на демократичните институции и неутрализиране на враговете на фашизма; дисциплиниране на собственото движение; отърсване от консервативните партньори. Докато Хитлер постига успех и на трите равнища, Мусолини се препъва на третото стъпало. Неговата “корпоративна държава” никога не се покрива изцяло с фашизма. Въпреки това системата, създадена от дучето, притежава основните характеристики на тоталитаризма. Фашистка Италия е полицейска държава с терористичен апарат, макар и далеч не така ефективен като хитлеристкия. Шийдер е съгласен, че по произход италианският фашизъм не е антисемитски ориентиран, но диагностицира в неговото идеологическо ядро “един в по-широк смисъл агресивен расизъм”, насочен първоначално не срещу евреите, а срещу славяните и африканците. Авторът не се опитва да замаже значителната разлика между националсоциализма и “само тенденциално тоталитарния фашизъм” в Италия, но държи да подчертае, че тежнението и в двете държави е в една посока.

Варианти на посредническата диктатура

Това се отнася и за структурата и механиката на силовата власт. В Италия никога не възниква тоталитарна партийна диктатура; но такава, според Шийдер, не възниква всъщност и в Германия. “Хитлер не разполага с монолитен партиен апарат, с който би могъл да управлява своята диктатура подобно на Сталин с неговата КПСС, но и от който би се оказал зависим.” За Третия райх е типично по-скоро постоянното роене на нови, силно конкуриращи се партийни и административни апарати. В този “структурно обусловен хаос” Хитлер запазва централната си роля на върховна инстанция и модератор – но от определен момент нататък не вече между своята партията и консерваторите, а между различните властови центрове на нацистката система.

Тази така наречена от Шийдер “посредническа диктатура” е още по-силно изразена в Италия. Мусолини се проваля на решаващия трети етап на тоталитарната консолидация на властта, защото до последния си ден е принуден да лавира между традиционните елити и фашистката масова организация. До самия си край той е зависим от нефашистките групи, с чиято помощ се добира до властта. Италианската армия остава монархически настроена; показателно е, че кралят, а не Мусолини определя титуляра на такъв основен ресор като министерството на войната. Не успява и пълното фашизиране на висшата бюрокрация. Да не говорим, че католическата църква си остава почти държава в държавата. До каква степен Мусолини е бил пленник на тази политическа констелация се вижда и по това, че от първия ден на управлението си той посещава веднъж седмично двореца Куиринале, за да отдаде почитанията си на краля. Тъкмо по време на една от тези аудиенции, на 25 юли 1943, той е арестуван по заповед на Виктор Емануил.

Двата режима се развиват по различен път едва след окончателното утвърждаване на Мусолини през 1929 и на Хитлер през 1937. Нацистка Германия се превръща в неограничена тоталитарна държава, но остава свързана с фашисткия си произход доколкото Хитлер продължава да играе ролята на върховен посредник в една анархична система от конкуриращи се партийни апарати. От своя страна Италия на Мусолини запазва първоначалния си характер, което обаче – както Шийдер не спира да повтаря - не означава, че тя се отличава принципно от хитлеристка Германия.

Wolfgang Schieder: Faschistische Diktaturen. Wallstein