Не знаем, не можем, не искаме

Първо - не знаем дали информацията, която ни потриса, не се подхвърля от користно заинтересовани източници. Кой е пуснал отровния газ - правителството или бунтовниците? Макгахан навремето не се е чудел дали Бенковски не е палил къщите на българските села нарочно, за да предизвика насилия и съответно - съчувствие. Но днес сме по-гяволи и подлагаме всичко на съмнения и мета-съмнения. Кой е авторитетът, на когото можем да повярваме? Пратениците на ООН? Тази ръждясала организация е блокирана от години. В нея мрачни режими се ползват от същите права като безупречните демокрации, Съветът за сигурност има съмнителна легитимност и нулева ефикасност. С една дума: самата ООН е пространство на битки, а не единна институция на истината.

Кой има полза?

Идеолозите все се надпреварват кой ще отправи по-силно послание. Едните ни убеждават, че Америка е винаги лоша, другите - че каквото и да направи тя, все е демократично. Над експертите тегне подозрението, че обслужват финансиращи институции, или просто, че са наивници. И разбира се, роят се конспиративни теории по щампата "кой има полза", която потребителите на интернет са усвоили от криминалните филми. Накратко, все по-труден става всеки консенсус около каквато и да било истина - манихейското разделение на Студената война се е пулверизирало в безброй микро-манихейства, от които вече няма спасение. Впрочем, в България добре познаваме тази ситуация: по всяка тема ни се казва едно и неговото противоложно нещо. И в последна сметка наместо да се информира, гражданинът наблюдава събитията като боксов мач, режисиран както в едно пошло телевизионно предаване.

Вторият момент е, че при твърде сложната обстановка в Сирия не е ясно какво точно може да се направи, за да не стане по-лошо. Да се накаже символично диктаторът като се унищожат няколко летища или да се върви към смяна на режима? Да се оказва още дипломатически натиск или да се чака бавна еволюция на режима? Да се говори с руснаците или с Арабската лига...?

Подобна сложност днес виждаме навсякъде по света - няма сфера, в която да не сме наясно, че едно действие може да повлече непредвидени отрицателни последствия. Представете си го на ниво ЕС: подкрепяте зелената енергия и неочаквано вдигате цените, разорявате миньорите, предизвиквате дъмпингов внос на соларни инсталации от Китай. Въвеждате тристепенното университетско образование и изведнъж студентите от по-неразвитите страни масово тръгват за магистратури в чужбина. Спечели ли Саркози от интервенцията в Либия? Уж победна война, пък рейтингът му не се вдигна много. Ще загубят ли авторитета си САЩ, ако продължат да гледат безучастно кръвопролитията в Сирия, както искат едните? Или ще загубят, ако се намесят, както настояват другите? Как се действа в толкова сложен, взаимообвързан свят - въпрос не само към военните, но и към PR специалистите.

Морал и интереси

Третият аспект на кризата е морален: все по-слаба е мотивацията, дори във водещите демокрации, да се помага на други хора по света без непосредствен интерес. Както казва Чембърлейн на прочутата Мюнхенска конференция, която обсъжда анексирането на Судетите от нацистка Германия: "Колко абсурдно, колко невероятно би било да се хванем да копаем окопи и да пробваме противогази тук заради дрязгите в една далечна страна между народи, за които не знаем нищо".

Не намеквам, че между Асад и Хитлер има нещо общо - единствената заплаха за Европа от Сирия днес са бежанците. Въпросът е в намаляващата хуманитарна мотивираност на Запада. От една страна причина за това е мръсната лъжа на Буш-син, с която нахлу в Ирак, както и печалната ислямистка контрареволюция през последните години. Те разколебаха дори заклетите защитници на човешките права. От друга страна спадът в хуманитарните чувства на планетата идва от икономическата криза и растящото озлобление на населенията срещу всякаква власт. Каквото и да направят нелегитимните глобални елити, все ще е грешка. Значи може би трябва да започнем съвсем от другаде - от предефинирането на самата демокрация?

Днес общественото мнение дори в страни с висока чувствителност към световните проблеми, като Франция и Англия, е разделено. Какво остава за провинциална България, където се смятаме за най-нещастните на света. Тоест, трябва да се помага на нас, а не на „онези там”. Значи дори за един бежански палатков лагер ще се пазарим като дърти калайджии, и дума не става дали искаме да помогнем с нещо, а какво ще поискат началниците и как да се снишим. Впрочем в България всеки акт на щедрост се тълкува като макиавелистка стратегия за овладяване и ограбване, справка - нападките срещу Джордж Сорос.

Вярно, че нещата са неясни и сложни, че общественото мнение по света претръпна от страдания и ужаси, че всички са стъписани. Но, както писа един мой приятел във фейсбук, как пък - докато се чудим - някой не изрази поне малко състрадание към онези хора?

Авгтор: И. Дичев / Редактор: А. Андреев