Необичайна българска ангажираност

България за първи път се вълнува от въпроса дали е продавала оръжие на престъпен режим. Това стана покрай размириците в Либия – страна, към която българите са особено чувствителни заради дългогодишното задържане на българските медици.

Мисълта, че България може да е продала оръжие, с което сега режимът на Кадафи да стреля по цивилни демонстранти, може да се прочете по страниците на вестниците и да се чуе по телевизиите. Двама министри – на външните работи и на отбраната – побързаха да вземат отношение по случая и да отрекат, че такава сделка се е състояла. Един от министрите дори разсекрети няколко документа, с които да подкрепи твърденията си.

20 години мълчание

Зад това поведение се крие притеснение и очевидно неудобство на властите при мисълта, че България може да има нещо общо с подобен скандал. Подобна ангажираност е напълно необичайна за страната. Досега България е била замесена в износ на оръжие за редица престъпни режими, но това не е водило до никакви реакции, включително и на пресата. Нямаше реакция дори и в онези случаи, когато ставаше дума за нарушаване на международно оръжейно ембарго от страна на България. Нямаше реакция дори и когато съдебен орган се беше произнесъл по случая и вече нямаше никакво съмнение, че продажбата се е състояла. А сега има само подозрение, че по съвсем законен начин е продавано оръжие на Либия, но реакцията е факт.

През изтеклите 20 години България на три пъти е пропускала да реагира на скандални факти около износа на оръжие за престъпни режими. Първият път пресата и правителствата мълчаха, когато от дневния ред изчезна делото срещу членове на Политбюро. В делото се казваше, че обвиняемите са изнасяли оръжие на терористични режими в Близкия Изток, Африка и Латинска Америка, които са използвали оръжието за убийство на цивилни. Делото потъна някъде там, където и всички останали смислени дела срещу Политбюро. Заедно с него потъна и друго – делото за така наречения „Фонд Москва“, където комунистическите държави са внасяли милиони за подпомагането на световното комунистическо движение със същото това оръжие и логистика.

Вторият път, когато международен скандал породи тишина в България, беше през 2007 година, когато в Етиопия приключи делото срещу диктатора Менгисту Хайле Мариам. Той беше задочно осъден на смърт заради това, че е извършил геноцид. В присъдата се казваше, че геноцидът е извършен със съветско и кубинско оръжие, и с помощта на социалистическия лагер. Тази новина отне 30 секунди в любопитната хроника на една единствена телевизия.

Покрити от срам

Третият път, когато страната мълча, беше през 2008 година, когато Плевенският окръжен съд произнесе няколко дългогодишни присъди на ръководителите на завод „Бета“ в Червен бряг. Съдът прецени, че заводът е изнасял оръжие за Судан по време на международното ембарго и в навечерието на геноцида в Дарфур. Като изключим един периферен седмичник, медиите мълчаха. Още по-впечатляващо мълчаха и едно-две правителства, които никога не се похвалиха с това дело пред Брюксел, колкото и критики да отнасяше съдебната власт. Междувременно делото беше върнато за доразследване и сега вече се развива при пълна тишина.

На този фон реакцията за Либия може само да предизвиква респект. Дори и да е продавала оръжие на Кадафи, днешна България демонстрира, че поне се срамува от това.