Нещо като юридически държавен преврат

Когато Кемал Ататюрк оформя Турция от останките на Османската империя, той се ориентира по западни образци. Религията трябва да загуби влиянието си и новата държава да бъде светска. Ала оставилото отпечатъка си върху Анадолския полуостров в продължение на 6 столетия не може да се изтрие така лесно. Та нали все пак до 1924 г. халифът е земен наместник на Мохамед край Босфора. Наистина всичко свързано с религията е запратено до голяма степен в сферата на личния живот, а политическите спътници и приемници на Ататюрк, т.н. "кемалисти", обявяват Турция за светска държава, ала ислямистките ценности продължават да се радват на добра конюнктура. Освен това новата турска република не е истинска светска държава, защото религията не е отделена от държавата, а само е поставена под държавен контрол. 95 на сто от имамите са държавни служители.

Когато Ердоган бе избран за пръв път през 2002 година, това се оказа двойно ясен признак за промени в държавата. Електоратът наказа старите елити на властта, защото те се грижеха повече за своите си придобивки, отколкото за добруването на народа. Освен това става ясно, че религията е придобила и нова стойност в общественото съзнание, защото

новият премиер, за разлика от мнозина свои предшественици, е вярващ мюсюлманин.

С тази смяна на парадигмите в Турция кемалистите не могат да се примирят до ден днешен. Това стана ясно още миналата пролет. Когато съпартиецът на Реджеп Таип Ердоган Абдула Гюл трябваше да бъде избран за президент, военните заплашиха да се намесят и бяха подкрепени от кемалистката партия. Кризата приключи с преждевеременни избори, убедително спечелени от консервативно-религиозната партия на Ердоган и Гюл бе избран за президент. Всичко това вгорчи живота на старите елити на властта и засега предизвика искането на генералния прокурор-кемалист за забрана на АКП. Всъщност нещо като юридически държавен преврат.

Колкото и гротесков да е искът за забраната в една демократична държава, Ердоган усеща силния насрещен вятър, отчасти предизвикан и от самия него. Защото вместо да продължи с лелеяните от мнозина либерално ориентирани реформи в страната т.е. да премахне параграф 301, по който като углавно престъпление се преследва обидата на турската държавност, да укрепи правата на малцинствата и най-сетне да задвижи разработването на нова конституция,

премиерът се окопа в идеологическия си ъгъл

и премахна оспорваната забрана за носене на забрадки от студентките. По този начин той настрои против себе си светските си избиратели и предостави на противниците си нови поводи да го атакуват. Защото последните могат да твърдят сега, че той дълбоко в себе си все пак е борец в името на религията.

Тъжното в случая обаче е нещо друго: политическият ландшафт в Турция е попресъхнал. Единствената стабилна партия е ислямско-консервативната АКП на Ердоган. Защото социалдемократическата някога кемалистка ЦХП с течение на годините се превръща във все по-националистическа. А истински напредничави демократични политически сили не се очертават на хоризонта. В случай, че АКП наистина бъде забранена, край Босфара ще се вдигне такъв политически шум, че страната, която се е запътила към ЕС, ще се върне в развитието си с години назад.