Ние, либералните елити
15 август 2016„Когато се вглеждат в политиката и в общественото мнение, много граждани изпитват потискащото чувство, че възниква някаква широка коалиция, някаква „елитокрация” – и това е разбираемо” – пише Йохен Битнер в „Ди Цайт”. Авторът припомня, че 39% от германците отчасти приемат формулировката „пресата лъже”, а цели 46 на сто подкрепят твърдението: „Политиците си нямат хабер, аз бих се справил по-добре от тях.” И в САЩ на Доналд Тръмп изобщо не му пука за мнението на медиите – просто защото неговите почитатели смятат, че всяка критика от страна на мейнстрийм-журналистиката е допълнителен комплимент за кандидата, пише Битнер.
"Десният интернационал"
В друга обширна редакционна статия на „Ди Цайт” авторите изказват сходно наблюдение: „Некоректното внушение, че интелектуалните елити са предали народа, поражда и недоверието към утвърдените медии. Те, видите ли, се били превърнали в обслужващ персонал на корумпираните елити.” В същата статия, озаглавена „Десният интернационал”, се анализира възходът на политици като Виктор Орбан, Марин Льо Пен или Геерт Вилдерс: „Те поставят собствената си страна над всички други страни и подчертават неповторимата уникалност на собствената си култура и история.
Колкото и да е парадоксално, въпреки това те искат едно и също. Не желаят да приемат бежанци от Африка и от Близкия изток в Европа. Страхуват се изобщо от всякакви пришълци. Страдат от порядките на либералното общество, което, според тях, дискутира прекалено дълго, преди да вземе решение. Не приемат еко-идеите и феминизма, обявяват се против всички прогресивни достижения на 1970-те и 1980-те години. Все искат референдуми, изпитват огромно недоверие към исляма, боготворят силната държава, която добре охранява границите си и сурово наказва престъпниците, искат да възстановят идеала на традиционното семейство – татко, мама, дете. Тоест, става дума за ред, за реда на една отминала епоха. Копнежът по този ред е толкова силен, че мнозина десни популисти изпадат в тежката заблуда, че едно национално правителство просто така може да се оттегли от глобализацията.”
Не са само те криви, виновни сме и ние, косвено му възразява Елизабет Ретер в голямо есе под заглавие „Нашата арогантност”, публикувано също в „Ди Цайт”. Тук предлагаме няколко пасажа от това есе, което бърка с пръст в раната:
„Неприятната истина гласи: ние сме класово общество, в което едни водят, другите следват. И когато се подиграваме на Тръмп и неговата Мелания, ние разобличаваме не тях, а самите себе си. Но кои сме ние? Ние сме онези, които водим. Ние сме новият либерален елит. (…)
Неприкосновено господство
Нашите методи са същите като методите на всички елити навсякъде по света: ние определяме какво означава „добър вкус”, какво е редно и какво не е, ние презираме онези, които не се придържат към нашите правила. Ние поддържаме затворени собствените си кръгове. Ние едва ли не лично сме измислили толерантността и поради това днес имаме право да я дефинираме. В края на краищата се получава, че единствено ние сме прави и това ни осигурява неприкосновено господство. Да, ние сторихме много добрини за света – справедливост и свобода за жените, за мигрантите, за инвалидите, за хомосексуалните, всичко това са нашите традиции. Но не отменихме класите. Ние просто се изкачихме до върха на класовото общество – и сега изведнъж ни се струва, че шлюзовете са се отворили. (…)
Да се чувстваш засегнат и да се страхуваш все още не означава, че имаш политическа позиция. Неразумно е да се водиш от чувствата, пишат днес мнозина по повод Брексита, чиито привърженици гласуваха против собствените си интереси; или пък визирайки последователите на Тръмп, които изобщо не се стряскат от неговите приказки – независимо дали кандидатът казва, че трябва да излязат от НАТО или пък, че Париж е германски град. Преди осем години Сара Пейлин влезе като куриоз в политическата история. Тъкмо тя беше предвестник на феномена „Тръмп”. Тъпичка съм малко, но какво от това? Тя имаше огромен успех, тъкмо защото олицетворяваше скудоумието и липсата на здрав разум.
Кой решава кое е разумно?
Но какво означава „разум”? Ние, класата на „гражданите на света”, смятаме, че нашите възгледи винаги следват принципите на трезвото мислене. Но да вземем противниците на генетично изменените продукти сред нас. Те не винаги могат да кажат защо са против – това при тях е просто някакво чувство. Ами искат да приемат храна, която е някакси чиста и пълноценна, това е. Или пък привържениците на ЕС, част от които също не могат да обяснят какво точно му е хубавото.
Защото, разбира се, става дума за идентичност, за онова доста изплъзващо се чувство, което трудно се описва. Тъй че винаги е много по-лесно да обичаш ЕС, когато си бил във всяка (интересна) европейска столица и навсякъде знаеш по някое симпатично, малко ресторантче, където можеш да си избереш от менюто бутилка добро, направо отлично вино на ниска цена.
Тоест, неразумността ние сме склонни да простим на самите себе си, но не и на другите. И все пак: кой решава кое е разумно? Кой преценява дали едни страхове са основателни или не? И още: какво толкова неразумно има в това да вкараш в Белия дом или в Елисейския дворец човек, с когото се идентифицираш?
Унизените и изпадналите дълго време отсъстваха от политическия живот, докато най-после гневът им набъбна. Френският социолог Дидие Ерибон пише, че някогашната работническа класа във Франция открай време е настроена расистки и хомофобски, но днес гласува за десния „Национален фронт” не толкова по тази причина, колкото защото социалистическото правителство вече не желае да има нищо общо с нея. (…)
Най-голямата слабост
Същинска трагедия е, че гласът на изоставащите се чува единствено с помощта на расистите и авторитаристите. Но ние сами превърнахме собствения си космополитизъм в инструмент за разграничаване. Ние никога не пропускаме възможността да подчертаем своето превъзходство: ето ни, колко сме по-интелигентни, с чувство за хумор, далновидни. Ние практикуваме разделно изхвърляне на боклука, нашата граматика е перфектна. Може би нашата арогантност звучи само в някакви полутонове, но вече е време да започнем и сами да ги чуваме. Защото при изоставащите и изпадналите отдавна са ги чули. И на авторитарно мислещите политици им е много лесно да обявят нашата любов към свободата и нашето чувство за отговорност за някакви луксозни прищевки, които само малцина могат да си позволят. Толерантността – това е идеологията на тези властници, казват те и ни сочат. Такова твърдение е невярно и манипулативно, но то оголва нашата най-голяма слабост.”