Никой не иска да чуе за тази грешка на САЩ
30 май 2016Всичко започва след японското нападение над американската военноморска база при Пърл Харбър на 7 декември 1941: още на следващия ден САЩ обявяват война на Япония и същевременно зеклеймяват всички живеещи на територията на Щатите японци или мигранти с японски корени като "риск за сигурността на страната". През февруари 1942 тогавашният президент Франклин Делано Рузвелт подписва декрет, по силата на който над 120.000 души биват затворени в лагери против волята им. Само една пета от тях са родени в Япония. Останалите са второ или трето поколение японски мигранти. Мери Мураками е една от тях. В интервю за Дойче Веле тя разказва историята си:
Дойче Веле: Бързо ли се промениха нагласите в САЩ след японското нападение над Пърл Харбър?
Мери Мураками: Всичко започна още на същия ден. Ние знаехме, че ФБР е съставило списък и ще арестува хора. Още в нощта след нападението над Пърл Харбър из улиците на японския квартал в Сан Франциско започнаха да обикалят множество американски войници. Никой не можеше да влезе или излезе от квартала. Тогава разбрахме, че лошо ни се пише.
Дойче Веле: Как мина времето преди да Ви откарат в лагера през пролетта на 1942 година?
Мери Мураками: Първо въведоха комендантски час. Казаха, че важи за "няколко мили". Но с всеки изминал ден пространството, в което можехме да се придвижваме, ставаше все по-малко. Много скоро двете ми по-големи сестри и баща ми не можеха да ходят на работа. След това по-големият ми брат не можеше да отиде до университета. Впоследствие полицейският час влезе в сила за цели жилищни комплекси и аз не можех да ходя на училище. Много хора загубиха работата си. Освен това банките определяха колко пари можем да теглим на месец и нямахме достъп до нашите спестявания.
Дойче Веле: През пролетта на 1942 година, преди да бъдете интернирани в лагер, американската армия Ви предупреждава с плакати, че имате право да вземете със себе си само това, което можете да носите. Какво стана с цялото Ви имущество?
Мери Мураками: Моите родители бяха принудени да продадат всичко: цялото обзавеждане на седем стаи. Някои църкви, в коити членуваха японци, предложиха да складират някои вещи. Ние дадохме на склад някои неща, които искахме да си върнем след войната. Само че когато това се случи, не заварихме нищо. Нито скъпите сервизи, които майка ми имаше още от Япония, нито нашите кукли. Всичкото ни официално складирано имущество беше отнето. Много американци от японски произход загубиха навремето всичко - къщите си, работата си, цялото си имущество.
Дойче Веле: Какъв беше животът в лагера?
Мери Мураками: Бяхме настанени в щата Юта, в бараки за по 200 души. Всяко семейство получи номер. Нашият семеен номер беше 22416, а индивидуалните номера на всеки един член на семейството гласяха: за татко №22416 А, за мама - №22416 Б, а аз, като най-малка получих №22416 Е. Всички ние бяхме само номера. Имахме късмет, защото сестра ми успя да организира две стаи за седемчленното ни семейство - една за родителите и брат ми и една за нас -момичетата. В бараката имаше общ санитарен възел за всички. Тоалетните нямаха врати и бяха разположени една срещу друга, душовоте също. Единствените мебели, които имахме, бяха походни легла и една печка за отопление. Понякога там беше много студено. Но по-лоши от студа бяха пясъчните бури. Пясъкът проникваше просто навсякъде.
Дойче Веле: Имаше ли мъже в лагера, които служат в американската армия?
Мери Мураками: Много дори. Някои от тях отиваха доброволно в армията, за да засвидетелстват своята лоялност къв САЩ. Те вярваха, че лагерите ще бъдат закрити по-бързо, благодарение на тяхното участие в американската армия. Но това не стана. Мъжът на сестра ми също беше доброволец в специален японско-американски батальон. По някое време в лагера дойдоха няколко души, за да вербуват младите мъже. След навършване на 18 години те трябваше да влязат в армията. Брат ми получи повиквателна веднага след завършване на средното си образование и беше изпратен в Германия. Интересен е фактът, че именно един японско-американски отряд на американската армия освободи едно от подразделенията на концлагера в Дахау. По ирония на съдбата, родителите на повечето войници от този отряд също бях затворени в лагери - само че в САЩ.
Дойче Веле: Днес Вие обикаляте училищата и други институции и разказвате своята история. Защо?
Мери Мураками: Защото това е част от американската история, за която повечето хора не искат и да чуват. Но те трябва да узнаят за тази страница от американската история. Това е важно - особено днес, когато някои вестници и политици у нас се отнасят към мюсюлманите по същия начин, както навремето към японците.
Дойче Веле: Какво Ви вълнува, когато се замислите за предстоящите президентски избори в САЩ?
Мери Мураками: Силно съм загрижена за тези избори. Ако Тръмп стане президент, не ми се мисли... Много ме притеснява начинът, по който той говори за мюсюлманите. Това е и една от причините да разказвам моята история. Чрез нея искам да покажа, че американското правителство допусна огромна грешка, отнемайки ни просто така гражданските права. Сегашните избори в Америка ясно ни показват, че подобно нещо може да се повтори още веднъж.