Нуждае ли се Европа от нова интеграционна идея?

Модното увлечение, да се критикува Европейския съюз, често хвърля сянка върху плодовете на европейското обединение – през изминалия половин век войната в Западна Европа стана „материално невъзможна”, както бе предвидил един от бащите на интеграцията – Жан Моне. Войнишките гробища край френския Седан са трагично доказателство, че това не винаги е било така.

За 50 години Европейската общност стана и символ на икономически просперитет, който я превърна в магнит за страните от източната част на континента. С падането на Берлинската стена си отиде и тоталитарната система на някогашния Източен блок.

Безспорен факт е, че значителна част от целите, които стояха в годините след Втората световна война, днес са историческа реалност. Но това не означава, че Европа може да заспи на лаврите си. Повече от всякога Старият континент се нуждае от нова интеграционна идея, която да привлече и обикновения гражданин. Тя не би следвало да бъде патент на анонимната Брюкселска бюрокрация. Европа трябва да стане осезаема в ежедневието на обикновените хора. Тя би следвало да се превърне в синоним на нови работни места и възможности за реализация. Не забраната за варене на спиртни напитки в домашни условия или повишението на цените трябва да олицетворяват Европейския съюз в новите страни-членки.

„Социална Европа” би могла да стане идеята, която да обедини европейците в близкото бъдеще. В Германия след Втората световна война икономическото чудо роди и тезата на Алфред Мюлер-Армак за „социалното пазарно стопанство”. Тази концепция съчетава в себе си икономическите и социални компоненти. Преведено на езика на европейското обединение това означава не само Европа на Вътрешния пазар и икономическите интереси, а социална Европа, където може да намери себе си и обикновеният гражданин. По думите на германския вице-канцлер Франц Мюнтеферинг за много хора днес Европа е синоним на „икономика и конкуренция”, а не на „сигурни работни места” и „социална справедливост.”

Изграждането на социална Европа не може да бъде разглеждано извън контекста на глобализацията. Предизвикателствата на този феномен, могат да изиграят ролята на „външния враг”, който да обедини европейците. А външната заплаха често е играла положителна роля в дългата история на европейското обединение. По време на битката при Поатие през 732-ра година, когато Карл Мартел побеждава арабите, той нарича своите войници „европейци”. Едва когато са изправени пред общ враг, разединените сили на Стария континет виждат смисъла от обединението. Векове по-късно Източният блок бе заплахата, която стана един от катализаторите за сплотяването на Западна Европа. Днес заплахата не носи толкова военна или идеологическа окраска. Тя е под формата на конкурентноспособни китайски стоки, които помитат в Европа работни места. А на това предизвикателство може да има не национален, а единствено европейски отговор.

И така, изграждането на социална Европа като европейски отговор на глобализацията може да се превърне в новата интеграционна идея, която да обединява пъстрото многообразие на Стария континент.