Няма да ни шпионират. Но защо мълчат?

В продължение на ден и половина българското правителство бе обвинявано в едно от най-тежките престъпления, които може да се припишат на една власт – че се готви да следи масово хората по социалните мрежи. Обвинението се оказа неоснователно, но това е само половин новина. Я да помислим над другата половина: защо кабинетът не отрони нито дума в своя защита? 

Да припомним какво гласяха съобщенията в неделя и понеделник: че ГДБОП е снабден със софтуер, способен да следи комуникациите на трети лица във Вайбър, УотсАп, Скайп и Фейсбук; че тази придобивка е осигурена с обществена поръчка; че софтуерът би могъл да се използва включително и без съдебно решение. Беше начертана една страшна картина: с нашите пари е купен шпионски софтуер, който ще се използва срещу нас самите, без никакви съдебни спирачки. Интересното тук е тишината в лагера на презюмирания виновник: защо, наистина, правителството мълча? Защо, след като истината от самото начало е била на негова страна?

Както обясниха блогъри и компютърни специалисти, закупеният софтуер не позволява проследяване на чатовете в реално време, а може да се използва за проникване само в онези телефони и компютри, които физически се намират в ръцете на ГДБОП. Например във вече конфискуваните. Съвсем похвално действие, защото то улеснява следователите и има потенциала да ускори разкриваемостта на престъпленията. В момента службите са буквално препънати в съвременните технологии, когато разследват дадено престъпление – дори и да са конфискували нечий телефон, те стигат до чата, запазен в него, само ако имат късмет потребителят да е бил небрежен.

Защо кабинетът не се защити?

За мълчанието на кабинета има само две обяснения. Първото гласи: правителството изобщо не смята, че дължи обяснение на хората за каквото и да било. Наблюдаваме го от ден първи на първото правителство на Борисов: единственият отговор на някой публичен скандал е произвеждането на нов скандал, по-гръмогласен от своя предшественик. Спомнете си "Мишо Бирата", министърката, харесана на бензиностанция, решението на съда в Страсбург за личната отговорност на Борисов за смъртта на Тодор Димов – Чакъра. Ако нещо от всичко това е било коментирано, то непременно със закъснение, непременно в контролирана среда и непременно лаконично. Същото поведение беше спазено и при дългогодишните протести срещу културната политика или политиката в здравеопазването. Същото поведение беше спазено и около гигантската кражба на име КТБ. Правителството не разговаря, не обяснява, не разяснява и не убеждава. Това е основен принцип на управлението вече трети мандат и случаят от тази неделя само го препотвърждава.

Този кабинет е по-склонен да преглътне неверните обвинения, отколкото да признае, че дължи обяснения за действията си. Дори и потенциалните обяснения да са в негова полза. Борисов вече е проверил, че обвиненията увисват във въздуха с времето и се забравят. Но той много добре знае, че би разклатил самите устои на изпълнителната власт, ако допусне да влезе в диалог и да поеме ролята на отговарящ. Затова и занапред няма да отговаря. 

Като при Държавна сигурност

Второто обяснение за мълчанието от неделя е обусловено от историята на българските тайни служби. В нея е пълно с примери за това как една негодна власт трябва да мистифицира своето могъщество – като непрекъснато поддържа впечатлението, че е толкова всесилна, колкото и готова да използва тази всесилност в ущърб на всекиго.

Архивите пазят достатъчно данни за това, че бившата Държавна сигурност е поддържала живота си в секретност не само от любов към конспирацията, но също и от страх да не бъде разкрита нейната несъстоятелност. В самия край на режима, например, министърът на вътрешните работи се опасява да не би хората да разберат, че ДС няма специална техника за отваряне на писма, а използва пáрата от най-обикновени ютии. Приложено към днешния ден, това опасение може да звучи и така: колкото по-малко подробности, толкова повече убеденост, че ГДБОП може всичко. Дори и да следи чатовете по непристъпни – засега – социални мрежи.