Онова, което ни кара да се страхуваме

А. Андреев: Какви са впечатленията Ви от дискусиите в България около предстоящите избори в Германия?

Ал. Кьосев: В България, както и на много други места, средите са разпределени в „информационни балони", тъй че човек би могъл да си остане само в своя балон и да слуша единствено това, което се говори там. В моя информационен балон за Германия се говорят изключително добри неща, а госпожа Меркел е пример за много успешен политик, който ръководи Германия, а донякъде и Европа в една доста трудна епоха, като успява да балансира противоречията. Тя направи огромен жест с мигрантите – и, разбира се, пое с това сериозен риск. С две думи казано: говори се разумно и положително. Извън моя информационен балон обаче се чуват и съвсем други неща. В много информационни среди Германия и управляващата широка коалиция са на практика метонимия на една Европа, която едва ли не е пред корабокрушение.

А. Андреев: На какво го отдавате?

Ал. Кьосев: За това има две причини. Едната е твърде проста – и близка до конспиративните теории: някой подклажда тези неща, това е част от хибридната война. Наскоро имаше едно много сериозно изследване на екип от „Критика и хуманизъм", ръководено от Димитър Вацов, в което статистически бяха хванати пиковете на хибридната война в България. Оказва се, че един доста брутален антилиберален и антидемократичен език произвежда „новини" главно тогава, когато моментът съвпада с определени събития от руския политически календар. Това е едната причина: съзнателно подклаждане. От друга страна у много хора вече съществува разочарование от участието на България в ЕС. То изглеждаше като идеал, като хоризонт, който сияе: ние ще се присъединим и това ще реши проблемите на България. Обаче присъединяването на България към Европа не само не разреши тези проблеми, а в някакъв смисъл ги задълбочи. Легитимирани бяха различни властващи елити, които имат полукриминален характер – и сега с тях се преговаря като с официални представители на България, а истинските европейци в страната често пъти са маргинализирани и никой не им обръща внимание. Аз участвам в „Да, България" и предложих на моите колеги да се опитаме да организираме среща с Макрон. Хора, които разбират от дипломатическия протокол, веднага ми казаха, че това е немислимо. Просто Макрон контактува само с онези, които взимат решения в България, на правителствено равнище – а не с една партия, която е извън парламента.

А. Андреев: А как си обяснявате факта, че в България са широко разпространени страховете от миграционната вълна, от „преселението на народите", при положение, че в страната има едва няколко десетки хиляди, и то главно „транзитни" бежанци?

Ал. Кьосев: Тези страхове трябва да бъдат разделени на две части. От едната страна е реалната ситуация в Африка и по нейната периферия. В резултат от локални войни, от безсмислени и безумни намеси на САЩ в определени, трудно балансирани територии, както и в резултат от редицата провалени държави, там над 60 милиона души, доколкото ми е известно, са принудени да напускат родните си места. От тези 60 милиона 5 милиона са на път към Европа – две трети от тях са в Турция, една трета вече е в Европа. От всички тези хора в момента в България едва ли има и 10 хиляди – точната цифра непрекъснато се променя. Бежанците не желаят да остават в България, което означава, че тя не е хубаво място. А защо на този фон все пак се надига вълна от страхове – трудно е да се каже. Подобни страхове има и другаде, впрочем. В Унгария ситуацията е сходна, макар че там има дори много по-малко бежанци, отколкото в България. Основното е друго: страховете имат изключителна чуваемост. Те се разпространяват лесно и бързо, превръщат се в гигантски медийни кампании и с лекота пораждат крещящи заглавия по вестниците, по телевизията и в социалните мрежи. И най-важното: те са лесни разкази. Има видим проблем, има и виновник. И когато установим виновника – били те бежанците или извънземните – тогава проблемът ще бъде решен. Фобийният разказ крайно опростява действителността и освобождава човек от отговорността да мисли сложно и ангажирано. Ето защо той е лесен медиен продукт и твърде бързо се разпространява. Така този фобиен разказ измества вниманието от истинските проблеми: структурни на икономиката, правни и морални на криминализирана България, пък и цялата сложна международна проблематика. Видяхме го, впрочем, включително и в предизборния дебат между Ангела Меркел и Мартин Шулц, където по неволя се обсъждаха най-вече страхове и фобии - и почти не стана дума нито за европейския проект, нито за други конструктивни планове или визии за бъдещето.