От какъв президент се нуждае България?

Кандидатурата на г-жа Кунева поставя на дневен ред въпроса за това какво очакваме от президентската институция. Партиен президент, който играе пристрастна роля във вътрешнополитически план? Или представителна фигура, която да представлява единството на страната най-вече във външно-политически план?

Спомняте си боянските ливади на г-н Желев, спомняте си „кажи си, Иване” на Петър Стоянов. Подобен е днес финалът от мандата на г-н Първанов, когото яростно нападат за това, че се бил месил в политиката, че създавал конфронтации, за каквито не бил упълномощен от поста си. Ами ето сега прекрасен повод същите тези критици да преосмислят институцията като изберат човек с дипломатически, аполитичен профил, какъвто е г-жа Кунева.

Какви опции има България?

Постът на еврокомисар по определение предполага въздържане от политически пристрастия. Човек, който така успешно се е справил с него, очевидно владее изкуството на обективността и баланса. Неслучайно онези, които атакуват днес Кунева, непременно изваждат напред нейната свързаност с НДСВ – това е най-добрият начин да се обезцени най-важното й качество. Само че НДСВ първо е една особена формация, която всички ругаха именно, че била унищожила политическата система у нас, второ тази формация вече изчезна от хоризонта и трето - поставена до кариерата на първи български еврокомисар, всяка една обвързаност с местна партия някак бледнее.

Другата опция също изкушава много наблюдатели: да изберем силен партиен кандидат, който да води идеологически оцветена политика. Такъв например би бил също така представителният и компетентен Светослав Малинов, чудесен кандидат за един класически десен президент. Проблемът е, че институцията не предлага никакви съществени ресурси нито за десни, нито за леви политики – а да се промени конституцията е много сложна работа.

Ще се радвам да видя някой ден г-н Малинов министър-председател. Но яркият партиен кандидат при настоящата институционална уредба само рискува да влезе в конфликт с изпълнителната власт, наместо да обединява нацията да засилва центробежните сили. Най-голям риск за това разбира се носи изборът на агресивния г-н Сидеров, който вече тръгна към улични сблъсъци.

Компромисът - най-трудното изкуство в БГ-политиката

На другата страна е примерът на страни като Германия и Италия, където президентът е медиатор вътре в политическата класа, представя страната в чужбина и се въздържа от ярки политически позиции. Вярно, че това е по-скромна задача, но пък е нещо реалистично и полезно. Подобен кандидат откъм БСП вероятно би бил Стефан Данаилов, с уговорката, че все пак е малко срамно да си избираме популярен актьор за президент (какво пък, в Индия често се случва така). Обратно, кандидатурата на г-н Борисов рискува да повтори сюжета Желю Желев, т.е. един силен лидер ще се откъсне от партията си и неминуемо ще се изкуши да й се противопостави в един следващ момент.

Дали г-жа Кунева има шансове е трудно да се каже без да знаем с кого ще се състезава. Най-добре разбира се е да се случи най-невероятното: големите партии да се разберат задкулисно и да я подкрепят като най-реалистичния компромис, с мандат да пази баланси без да заема страна. Защото предвидената от настоящата конституция президентска институция е свързана именно с изкуството на компромиса. А точно той е най-трудното изкуство днес в българската политика.