Паметта не бива да измества историята

И до днес в Европа се водят битки за историята и за историческата памет. Повечето от тях са словесни, но разпадането на Югославия и конфликтът в Украйна показаха, че с малко политическа "помощ" тези битки могат да се превърнат в истински войни. Вече покойният британски историк Тони Джуд разговаря за взаимоотношението "история-памет" със своя ученик и колега Тимъти Снайдър. Предлагаме Ви кратък откъс от тяхната обща книга.

Снайдър: Сродни ли са историята и паметта? Съюзници ли са? Или врагове?

Джуд: Те са сестри от два различни брака. Затова се мразят взаимно, но същевременно ги свързват толкова общи неща, че на практика са неразделни. Освен това са принудени да се карат за наследство, от което нито могат да се отрекат, нито да го поделят. Паметта е по-млада и по-привлекателна, много по-склонна да прелъстява и да бъде прелъстявана - тъкмо затова печели и много повече приятели. Историята е по-възрастната сестра: посъсухрена, пряма и сериозна, склонна да се оттегли, вместо да се впусне в лековат разговор. Тя е нещо като политическа „стара мома”, като ценна книга, забравена на лавицата. И тъй, много хора, при това с най-добри намерения, размиват контурите или объркват историята и паметта. Дългът да помниш миналото често се привижда като самото минало: миналото на евреите например се свежда до онези негови части, които са в услуга на колективната памет.

И ето че въпреки първокласните усилия на поколения еврейски историци, селективната памет за миналото на евреите (за мъките, изгнанията, жертвите) се слива със запомнения разказ на общността и така сама се превръща в история. Невероятно е какво огромно число образовани евреи, мои познати, вярват в митове, отнасящи се до собствената им „национална история“, докато в същото време изцяло биха отхвърлили подобни митове, ако те засягаха Америка, Англия или Франция.

Запечатани в официалните исторически документи, тези митове служат за обществено обосновано оправдание на държавата Израел. Това не е типично еврейски недостатък: малката Армения, както и съвременните държави на Балканите - Гърция, Сърбия и Хърватия (за да се ограничим само с тези четири примера) до една възникват на базата на сравними митологически разкази. Тук чувствителностите са толкова изострени, че трезвият поглед към действителната история става почти невъзможен.

Аз обаче дълбоко вярвам в различието между история и памет; опасно е да позволиш на паметта да измести историята. Докато историята по необходимост се явява във формата на документ, до безкрайност пренаписван и подлаган на проверка на фона на познати и нови исторически факти, паметта е обвързана с обществени, ненаучни цели: тя е тематична възстановка, паметник, музей, сграда, телевизионна програма, събитие, ден, знаме. Подобни удобни за паметта демонстрации на миналото са по необходимост частични, кратки, селективни; техните организатори са принудени рано или късно да изричат полуистини или дори пълни лъжи - понякога с най-добри намерения, друг път не. Във всеки случай те не могат да заместят историята. Така например експозицията в Музея на Холокоста във Вашингтон не отразява и не обслужва историята.

Тя е селективно присвоена памет, поставена в услуга на похвална обществена цел. Можем да одобрим в абстрактен смисъл, но не бива да се залъгваме по отношение на последствията. Без историята, паметта е изложена на злоупотреба. Но ако в началото поставим историята, то тогава паметта получава формат, ориентир, който да служи за рамка на нейната работа и оценка.

Хора, запознати с историята на двайсети век, могат да посетят Музея на Холокоста; те могат да размишляват над онова, което им показват, да го подлагат на оценка в по-широк контекст и да го разглеждат критически. Така Музеят би преследвал полезна цел, съпоставяйки паметта с фактите, които отразява, с историята в съзнанието на посетителите. Само че посетители, запознати единствено с онова, което им показват, биха били (и обикновено са) в неизгодно положение: без достъп до миналото, на тях им сервират наготово версия, която те не са в състояние да подложат на оценка.

Из книгата "Да мислим 20-ти век"

Tony Judt with Timothy Snyder, Thinking the Twentieth Century, Vintage Books, London 2013