1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

"Песен за Банкя" или "Тебе, бате, Бог благослови!"

29 юли 2020

Условният рефлекс, който развиха много творци през тоталитаризма, явно си е жив. Чуят ли стъпките на Първия, завъртат дружелюбно опашка и се умилкват в очакване на награда. Поредното доказателство - „Песен за Банкя“.

https://p.dw.com/p/3g6BK
Снимка: BGNES

Тридесет години след формалното бракуване на тоталитарната политическа машина, в България съвсем не е необичайно дръзновени трудови колективи да изразяват дълбоката си преданост към първите хора в държавата. Поредното доказателство - „Песен за Банкя".

Политически химн за прослава?

Твърде, твърде наивно ще бъде да дадем ухо на уверенията, че творците, създали монументалното произведение, прославящо родното място на премиера Борисов, не са били, поне отчасти, и политически мотивирани. Разбира се, Банкя има своите безспорни достойнства, своите пленителни красоти. Ала такива имат и хиляди други населени места в България.

Защо, чрез песен и стих, например да не се привлече внимание към проблемите на някои от живите рани в тъканта на България: обезлюдените градове и села, гетата? Нима за тях не си заслужава да се хаби „енергия”, „мастило”, „място на сървърите”?

Фактите са красноречиви: песента за Банкя (в която иначе участват куп звезди от родната естрада, като братя Аргирови например, които са критично настроени към протестите срещу правителството) е финансирана от Столична община и започва с речитатив на депутата от ГЕРБ Евгени Будинов.

Имам само една забележка към текстописците, родили дитирамбите за люлката, откърмила г-н премиера. Може би е трябвало обаче – за да се натърти още по-категорично върху посланията – думата „Банкя” тук-там (или навсякъде) да се замени, например, с „бате”, „бащице”, „батман” и подобни. Например: „Мой, бащице, ти си в нашите души!”; „Тебе, бате, Бог благослови!”; „С мисълта за батман дишам аз докрая. В мен си ти, зрънце от рая”.

Изкуството като условен рефлекс

Трелите на политически ангажираното, превило гръбнак пред олтара на партията изкуство неуморно напояваха корените на режима преди 1989. Фестивалът на политическата песен „Ален Мак” (1975-1989), епопеи като „На всеки километър”, „Балада за комуниста”… по-лесно ще е да посочим, онези, макар и ужасяващо малко на брой произведения, които дръзваха да се отклонят от правата вяра, от канона, налаган чрез тоягата (репресивният апарат) и моркова (премии, награди, ордени, медали, допускане в личното обкръжение на вожда).

Bulgarien | Anhänger des Ministerpräsident | Bojko Borissow
Снимка: BGNES

През онези десетилетия огромната част от българските творци, а и не само те, развиха, един вид условен рефлекс, който, като че ли е жив и до днес. Достатъчно за мнозина е да чуят стъпките на големеца, за да завъртят дружелюбно опашка, да притичат, за да се умилкват около него, като устата им се пълнят със слюнка и започват нетърпеливо да премляскват.

И не, това не са само хората на изкуството като Веселин Маринов и „хитът” му „Нашата полиция”: прокурори писаха и пишат с жар писма, в които уверяват обществото в почтеността на прокурора Иван Гешев; волейболната федерация наскоро също засвидетелства почитта си към министър-председателя. За придворните журналисти („мисирките”), както и за организаторите на „контрапротести” в защита на властта и пр. не си струва дори да се споменава.

Всичко описано, действа според законите на пазара: там където има търсене, има и предлагане. Най-скъпо платеният шофьор в държавата – премиерът Борисов – обикаля с джипката и раздава с черпака наляво-надясно: ето ви, хора повече „мазнинки” от бюджета; аз уредих повече милиарди от Брюксел за България; за „Северозапада – половин милиард бонбонки"; „аз направих”, „аз построих”; хайде, стига са снимали протестите; да снимат и магистралите. И т.н. и т.н. 

Развитият социализъм още си е жив

DW Redakteur Peter Cholakov
Петър ЧолаковСнимка: Privat

А хората се нареждат около Него, за да го зърнат, да целунат крайчеца на крачолите му, да погалят ръкавите на бялата му риза; „погледите – приковани с надежда и любов” в загорялата му десница…

Всичко това показва, че в България е твърде рано да се правят музеи на комунизма или, по-точно казано,  на „развития” социализъм. Какви музеи, какви паметници, какви експонати, когато артефактите от „стария строй” са в перфектна форма, и все така „модерни”? Те се разхождат по улиците, а „етосът” и ДНК-то на този строй до голяма степен все още предопределят курса на цялата държава.

Петър Чолаков
Петър Чолаков автор и кореспондент
Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата