Плевнелиев: скок от трамплина

Гледна точка на Георги Папакочев:

Скокът на все още победно-еуфоричния 47-годишен президент във водовъртежите на вътрешните и европейски проблеми вече е факт - посланиците на страните от ЕС и държавите-кандидатки чрез своя полски говорител му подсказаха в София, че България „може да се развива по-бързо” и му пожелаха успех в тази кауза. Изключително важно пожелание към човек, който сам призна по телевизията тези дни, че се е „политизирал” /сиреч се захванал с политиката/ за първи път през септември 2008 и после чистосърдечно възкликна: „Ето, вижте три години по-късно вече докъде го докарахме...”

Политиката като брюкселско зеле

Новоизбраният държавен глава с тригодишен политически стаж сега разполага с малко повече от два месеца, за да навлезе в иначе старателно заобикаляната от него самия и изборния му щаб предизборна тема, наречена „европейска политика”. При това в нейните, уви, кризисни подмоли.

Защото към 22-ри януари догодина, при официалното си встъпване в длъжност, той ще трябва да остави зад гърба си трите министерски години, през които, по негово твърдение, е управлявал „20 хиляди човека и европейските милиарди”. И да навлезе в материя, с която на Стария континент днес си блъскат главите едни от най-образованите и опитни политици с дълъг стаж и утвърждаван през годините авторитет в европейските структури.

И с багаж в дипломацията, естествено, какъвто новият български държавен глава, по собствените му думи, е трупал само през последните две и половина години, като е „обядвал, вечерял, ходил къде ли не по конгреси”. Знам едно, каза още той, „трябва да бъдеш себе си, трябва да имаш кауза и трябва да можеш да го кажеш поне на някои европейски езици. Аз говоря перфектно и немски, и английски”.

Българското неделно училище

Впечатляващо твърдение, но по актуалните международни проблеми новият президент ще трябва да говори и на родния си език. При това не толкова на обикновените българи, които от години мерят европейското си битие със „самочувствието” на най-бедните в ЕС и вече приемат приказките на властимащите по-скоро като подигравка, отколкото като нещо сериозно.

Най-трудни може да се окажат разговорите с неговия довчерашен правителствен шеф, стига новият президент да набере достатъчно кураж за тях. Защото двамата би трябвало да обсъждат активно не само надвисналите опасности и евентуалното ново задълбочаване на финансовата и икономическа криза, те трябва още да съгласуват и практикуват общи действия в европейската политика на страната.

От новия държавен глава се очаква да бъде критичен не само към грешките на отделните министри и властови институции, но и към дейността на самия министър-председател, когато това се наложи. И да е в състояние да обясни убедително защо европейците иронично повдигат вежди, когато им се дава съвет да приравнят пенсиите и доходите си с българските, или колко е нелепо всъщност да се говори публично, че българите били щастливи заради нещастието на гърците, защото гръцката драма била от полза за България.

Би следвало, обаче...

Да отстояваш позициите си като президентски коректив на изпълнителната и законодателна власт, сиреч на онези, които са те сложили на най-високия държавен пост, е трудна, почти непостижима цел при сегашните политически нрави в България. Но не и невъзможна, стига новият екип на „Дондуков” 2 да успее да си извоюва политическата еманципация, която по конституция се полага на президентската власт.

Дали това ще се случи е въпрос, чийто отговор може да дойде както твърде скоро, така и безнадеждно късно. В зависимост от способността на новия президент бързо да изплува на повърхността след скока си в бурните вътрешнополитически и международни води. И после да се научи да преодолява опасните течения в подмолите им.

Автор: Георги Папакочев, Редактор: Александър Андреев