Потъваме и пак се смеем

Сюжетът „Катуница“ започна, цинично казано, положително. Хората се изправиха и артикулираха недоволството си от местния феодал, който ги тормози. После нещата се изродиха. Конфликтът стана етнически.

Доброто и злото куче

Това естествено е най-лошото, което можеше да се случи. Защо ли? Защото (в този случай) не са виновни циганите. Да, циганите не са виновни, сериозно, чуйте, преди да ме екзекутирате. Циганите са човеци като всички останали, в себе си имат две кучета, добро и зло, оцелява това, което човек храни по-добре (по лириката на Мартин Карбовски). Тези човеци обаче в България са в много интересно положение. Разни галени от съдбата, съдебната система и силните на деня цигански шамани и вождове правят така, че циганите от прилежащия им вилает да са икономически зависими от тях. Да са необразовани. Да са социопати. Да не плащат за комунални услуги. Да раждат деца.

Празнословие вместо хъс

А управляващите играят фарс, наречен интеграция, докато всъщност се случва точно обратното. Защо? Защото така е удобно, това са гласове с много добро съотношение между цена и качество. Колатералните щети от цялата тази крепостна несправедливост са дребни кражби, продаваеми сексуални услуги и производство на долнокачествена дрога.

Междувременно тече най-скучната предизборна кампания в историята на човечеството. Кандидатите за президент основно празнословят, вместо да пробиват стени с главите си. А би трябвало с хъс да произвеждат идеите, визиите за това как ще се промени страната. Тези визии пък би трябвало да са гръмки, светли, реалистични, като кръв, пот и сълзи. Това не се случи. „Катуница“ беше моментът, в който трябваше някой да каже: „Ние, политиците, от 20 години подклаждаме огъня, който ще изпепели целия Смисъл в България. Ние директно имаме интерес от неграмотните маргинализирани цигани, защото срещу малко средства и никакво идейно усилие, получаваме нужните гласове, за да докопаме баницата. Баста! Това няма да продължава, защото накрая не ще има къде да живеем.“

За верването и други подигравки

Няма как дори да мечтаем за такъв визионер. Защото политическата класа представлява обществото. А българинът си казва, че ако е на тяхно място, и той би се нагушвал, би се държал арогантно до нелепост. Другото, което се случва в едно функциониращо общество, е активният контрол върху политическите дела. В нормалните държави политиците се страхуват от обществото, защото то бързо може да ги направи безработни. За това обаче липсват две неща: първото е обществото, което активно се интересува от това какво се случва и упражнява натиск; второто са функциониращите медии.

Така на операционната маса лежи безпомощно общество, което върти злобно очи, а хирурзите си играят на срамна аритметика. Циганите под строй гласуват, за когото трябва - ако искате да разберете кой печели от явлението Кирил Рашков, направете екзит пол в Столипиново. „Телесната долница” на обществото върху операционната маса са националистите. Може да звучи странно, но националистическият предвидим вот е също толкова лесно конвертируем, колкото и циганският, при това с гнилия привкус за уж волевото решение - което е наистина тъжна манипулация и може да прерасне в гражданска война. Най-многобройните клетки от организма на масата са апатичните негласуващи. Те не се интересуват от политика. За тях е по-важно какво има в пазвата на Кийра Найтли, отколкото случващото се в местното общо-живеене. Те са особено важни, за да излязат срамните сметки на хирурзите. Може би най-важните.

I have a dream

Наистина имам мечта. Искам всички заедно, българи, турци, цигани, националисти, власи, евреи да се надигнем и да срутим цялата тази злобна шега. Да застанем срещу мижавото статукво на мутрите и срещу фасадната демокрация, да извоюваме правото си да живеем заедно. Защото това има смисъл.

Предпочитам хилядократно един образован, изпълнен с прекрасни и потентни визии, президент-циганин, от колкото някой нагъл агент на ДС.

В България трябва да се роди Негово Величество Гражданинът. Защото през този месец, белязан от грозния и безвкусен театър на президентските избори, се случиха много неща.

"Изчезваме, какво от тва..."

След „Катуница“ вътрешният и правосъдният министър трябваше да подадат оставката си. Когато с едно телефонно обаждане Съюзът на българските художници беше накаран да целува краката на властелините, трябваше министърът на културата да остане безработен. А след взривяването (поредното, което няма да се разкрие) на колата на Сашо Диков трябваше да падне правителството. Защото да се посяга безнаказано върху словото, без значение какво е, всъщност представлява най-лошата държавна измяна.

За всичко това обаче трябваше да има общество, а него го няма. То седи сега и чете, че „Лекари умуват върху 23-годишна жена, остаряла с 50 години за броени дни“. Това е.

А кандидат-президентът Светльо Витков пее: „Потъваме и пак се смеем, изчезваме, какво от тва... А някой пита дали ще бъде светло там?“