Предисторията на кавгата между Япония и Китай

В Япония няма толкова бързо да забравят кадрите от протестите в Китай, където разярени демонстранти размахваха плакати с надписа "Убий японците!". Още по-злокобна е символиката на палежа в една от китайските фабрики на най-големия японски концерн за електроника - Панасоник. Защото през 1978 година тогавашният китайски лидер Дън Сяопин лично посети основателя на Панасоник Коносуке Мацушита и го помоли да помогне при модернизирането на китайската икономика. От японска гледна точка днес китайците не просто подпалват някаква фабрика - те опожаряват една цяла епоха на прагматизъм в двустранните отношения.

Раните от войните

От установяването на дипломатически отношения между двете страни японските инвестиции са създали 5 милиона работни места в Китай. Токио отпусна на Пекин милиарди долари държавни помощи, а Китай постепенно стана най-важният търговски партньор за Япония. В политиката обаче се запазиха напреженията между двете страни. Когато през 1978 година подписаха Договора за приятелство, Китай и Япония умишлено оставиха настрана спора за островите. Тогава Дън Сяопин каза, че неговото поколение политици не притежава достатъчно мъдрост, за да реши спора. И прехвърли топката на следващите поколения. Но надеждите му не се оправдаха - отношенията между двете страни бързо и драматично се промениха.

Преди 40 години Китай все още беше една огромна, но много бедна страна, която се нуждаеше от подкрепа. Тогава Япония прояви великодушие, макар че още носеше живи рани от поражението във Втората световна война. Китай се модернизира с невероятна скорост и ето, че днес може да гледа Япония очи в очи като равностоен партньор. За пръв път в своята история двете съседни държави са едновременно велики сили.

До ХІХ-ти век японците възприемат Китай като велико средище на цивилизацията и културата. През втората половина на същия век обаче Япония се развива с невероятно темпо, успява да направи огромна крачка напред и във войната за Корея нанася болезнено поражение на китайците. 40 години по-късно японците завземат и Манджурия, като към този момент на практика контролират вече половин Азия. Поражението във Втората световна война връща махалото в обратната посока. От жесток милитаризъм Япония преминава към пълен пацифизъм. Императорската армия е разпусната, от нея остават само някакви корпуси за самоотбрана. Конституцията изрично забранява нападателните войни. Токио обаче замазва историческата си вина за кръвопролитията през войната. Клането в Нанкин влиза в учебниците като някакъв "инцидент", масово се премълчава и поробването на корейски жени, обслужвали като проститутки японските войници.

Заплахата идва не от Япония, а от Китай?

Премълчава се, защото такива са манталитетът и културните конвенции на японците. В Япония чувството за срам е много по-силно от чуството за вина. Втората причина са атомните бомби, които САЩ хвърлиха над Япония в края на войната. Тази трагедия изтласка от съзнанието на японците тяхната собствена историческа вина. Вярно, че Япония открай време признава вината си към съседен Китай. Официално извинение обаче беше поискано само веднъж - през 1993 година, и то с половин уста. За мнозина това беше доказателство, че японският пацифизъм си е чисто лицемерие.

Япония и до днес е в този шпагат. Възходът на Китай сякаш предполага, че Япония трябва да даде някакъв отпор. Но пацифистката доктрина и историческата вина не го допускат. Мнозина консервативни японци вече са доста изнервени от това положение и настояват Токио да престане да си посипва главата с пепел заради Втората световна война и да поеме със самочувствие ролята си на лидер. Популярният кмет на Осака Тору Хашимото дори иска да отмени пацифистката конституция. Много азиатски страни настръхват от това предложение, но привържениците на Хашимото имат готов отговор: в момента империалистическата заплаха идва не от Япония, а от Китай.

Автор: М. Фриц, А. Андреев; Редактор: Д. Попова-Витцел