"Провалът на българския народ в опита му да узрее"

В германските медии вече излязаха редица положителни отзиви за "Власт и съпротива". Романът на Илия Троянов разказва за България след Втората световна война. Авторът сблъсква изповедите на двама противоположни герои в периода 1944 - 2000: Методи е комунист, после офицер в ДС, после - олигарх, докато неговият някогашен съученик Константин е анарихст, осъден от комунистическия режим на дълги години затвор и заточение.

ДВ: „Война и мир”, „Престъпление и наказание”, „Живот и съдба”, а сега „Власт и съпротива”. Случайно ли е това?

Троянов: Става дума за основните въпроси на човешкото съществование и на обществото като цяло. За мен беше важно още със заглавието да заявя, че, описвайки една конкретна човешка история от втората половина на 20-ти век в България, същевременно размишлявам за индивида и държавата, за отделния човек и обществото.

ДВ: Зад единия от двамата главни герои в романа Ви, Константин, очевидно се крие съдбата на известния български дисидент и анархист Георги Константинов. Показва го и името, което сте избрали. Но кой е прототипът на неговия опонент, Методи?

Троянов: Не смятам, че в романа е описан едно към едно човекът, за когото говорите. Предполагам дори, че той самият би Ви възразил, защото на своя герой аз съм приписал много качества, които реалният човек няма. Вярно е обаче, че използвах неговото досие в Държавна сигурност и че той определено беше един от най-важните ми събеседници през последните години. Колкото до Методи, това е изцяло измислена фигура. Разбира се, аз внимателно съм проучил биографиите и мемоарите на подобни фигури в България, следил съм техните изяви в медиите и лично съм разговарял с трима от тях – всичко това е обобщено в образа на Методи.

ДВ: Константин и Методи – човек веднага ще се сети за Кирил и Методий. Нарочно ли е?

Троянов: Нарочно е. Тук има две различни равнища. Първо – препратката към Кирил и Методий, с която искам да онагледя противопоставянето между старо и ново. Но с името на Методи аз намеквам и за „метода”, който и у Оруел, и в редица други антиутопии присъства като типичен инструмент на всяка идеологическа, тоталитарна конструкция.

"Аз съм усилвател на български гласове"

ДВ: Вашият роман е „голям подарък на германската литература”, пише списание „Шпигел”. Това без съмнение е истински комплимент. За българската публика обаче книгата може да се превърне във важен тласък към преосмисляне на близкото минало. Такъв ли беше замисълът Ви?

Троянов: Да, абсолютно. Доколкото ми е известно, досега в България няма подобен роман, за съжаление. За разлика от други литератури като румънската или полската, например. Освен това имах чувството, че някои български колеги сякаш нарочно избягват тази тема. В България аз се ориентирам много добре, както във времето, така и в пространството. Същевременно съм и достатъчно „чужд” и България не може да ми замъгли погледа. С други думи, навярно забелязвам неща, които един местен човек няма да забележи – просто защото гледам тази страна хем с вътрешен, хем с външен поглед.

ДВ: Романът Ви в момента се превежда на български…

Троянов: За мен това е изключително важно! Книгата ми не е някакъв екзотичен поглед към България, тя няма за цел да обясни на чужденците какво е България. И малцината българи, които вече са я чели, го потвърдиха: това е книга, която спокойно може да е написана от български автор за българска публика. В това отношение не правя никакви компромиси.

ДВ: Нека да вляза в ролята на „адвокат на дявола” и да изкажа обратното предположение: че романът Ви все пак е писан от перспективата на един западен автор, че е черно-бял, че подценява комплексността на българската действителност?

Троянов: О, това много би ме изненадало! Разбира се, някой може да твърди подобно нещо, но аз съм убеден, че романът е дори прекалено комплексен. Който казва, че е черно-бяла конструкция, навярно изобщо не го е чел. Радвам се обаче, че в този роман всеки читател открива нещо различно. Едни ме упрекват, че Методи е прекалено симпатичен, други обаче смятат това за много силно решение: че Методи не е просто някаква карикатура на Злото. Едни казват, че Константин ти лази по нервите, други пък – че е въздигнат на пиедестал. И тъкмо тези противоречиви реакции показват, че романът е много комплексен, че не е писан от някаква западна перспектива. В този роман много българи „говорят” през мен, аз съм нещо като усилвател на български гласове: както на хората, съпротивлявали се срещу режима, така и на офицерите от ДС или членовете на номенклатурата. Ще ми се наистина да се е получил български роман с универсално значение, така бих го формулирал.

В България не се случи смяна елитите

ДВ: Как оценявате дискусията за комунистическото минало в България?

Троянов: Тя е изключително незадоволителна. Удивително е, че в България критичната дискусия изобщо не е започнала още, а мнозина вече казват „Писнало ми е!” – това е истински абсурд! Пак повтарям: в България изобщо не са започнали да преработват многобройните проявни форми на репресията, както и контаминацията на цялото общество от комунистическия режим.

ДВ: А каква е причината? Опортюнизъм? Или, че всички имат по някой труп в мазето? Или пък, че хората в България просто го смятат за маловажно?

Троянов: Да, всички тези причини са валидни, а сигурно има и още много. В България не се случи смяна на елитите. Ако следите българските медии, веднага ще установите, че от 1989 година насам върви последователно идеализиране на бившите служители на държавата и същевременно – маргинализиране на участниците в съпротивата. Все още не всички архиви са достъпни. Говори се само за архивите на ДС, но какво става, примерно, с архивите на Министерството на правосъдието? Там със сигурност има информации за извършените тогава престъпления и репресии, които би трябвало да се разследват, но това няма как да стане, защото архивите са недостъпни. Ще го кажа така: в България е изпаднала в наложена ѝ от елитите амнезия.

ДВ: Мнозина българи сигурно ще Ви възразят: „А откъде да вземем нови елити? От чужбина ли да ги внесем?”

Троянов: Толкова по-лошо за България, ако освен тези корумпирани и некадърни елити няма други. Тогава трябва да кажем: „Последният да изгаси лампата.” Такава фаталистична нагласа според мен е недостойна за зрели граждани. Фактът, че милиони хора напуснаха България след 1989 година за мен е драматично доказателство за пълния провал на елитите, за провала на българския народ в опита му да узрее.