Проклятието „българофил в Русия“

В резултат от войните между Русия и Османската империя през 18-ти и 19-ти век почти 200 000 българи се преселват в Бесарабия и Южна Украйна в търсене на свободен живот и бъдеще за децата си. Създадените от тях десетки колонии превръщат дивите степи край северните брегове на Черно и Азовско море в цветущи градини, пшенични ниви, лозя и пасбища. Първоначалното одобрение и подкрепа от царското правителство, което събира добри приходи от дейността на заселниците, постепенно се сменя с политика на неприкрита русификация и гонения по национален признак. След болшевишката революция създаденото от българските, германските и гръцките колонисти бързо се превръща в проклятие за техните наследници.

В изследването си за принудителните миграции на българите в Таврия между 1917-та и 1945-та историкът Владимир Калоянов възкресява ужасната съдба на своите сънародници в приазовските степи. В продължение на сравнително кратък период те изпитват последствията на имперски гонения, кървави междуособици, нечувани по мащабите си репресии, апокалиптичен глад и чудовищни депортации.

Защо българите са трън в очите на империята?

В украинската област Таврия българските заселници се появяват през 1860 г. след конфликти и гонения в Бесарабия, тогава част от Молдова. Император Александър Втори съдейства българите да получат част от земите на прогонените татари. Няколко години по-късно представител на Петербургския статистически комитет с почуда констатира колко бързо българите са успели да превърнат обраслите с високи треви степи в китни земеделски райони. „Българите са извънредно трудолюбиви“, установява чиновникът. Новите обитатели бързо усвояват от германските си съседи-колонисти нови занаяти и съвременни методи за обработка на земята.

Българските селища са добре благоустроени и в тях скоро израстват училища и черкви. Преброяванията пък показват, че делът на неграмотните сред българите е по-нисък от този сред местното население. Таврия се превръща в основна житница на Русия, а италиански кораби започват да извозват ежегодно десетки хиляди тонове от много търсената твърда пшеница сорт „Загорка“. Свободолюбието и стопанският просперитет обаче не са по вкуса на империята, която се стреми да русифицира новите си поданици. Те стават изкупителна жертва и на противодействието на България срещу опитите за подчинение от страна на Санкт Петербург. През 1910 г. имперското правителство изпраща 100 български семейства на заточение в Сибир. Това обаче не попречва на българските села в Таврия да съберат огромна за времето сума и да изпратят на свои разноски цяла военно-полева болница в Свиленград за лекуване на ранените си събратя по време на избухналата през 1912 г. Балканска война.

Болшевишкият ад

Животът и имуществото на българските заселници в Южна Украйна бързо стават разменна монета в Гражданската война в Русия след болшевишкия преврат през 1917 г. Стотици български младежи загиват при отбраната на белогвардейски Крим от Червената армия. Последвалите страшни години на глад между 1921-ва и 1923-та вземат много жертви в българските колонии в Украйна, защото Москва нарежда конфискации на цялото зърно за сеитба и на домашните животни.

По изчисления на Калоянов, смъртността сред българите по време на първия голям глад в болшевишка Русия надвишава шест пъти раждаемостта. В опита си да намери подкрепа сред малките народи, болшевишкият режим решава вместо граждански права да им даде национално самоуправление. В Таврия и Одеска област са създадени няколко български района. „Националата идилия“ обаче бързо приключва след решението на Сталин за изземване на земите и инвентара на селяните и вкарването им в колхозите.

Украйна обаче се съпротивлява и през 1930 г. , въпреки масовите разстрели, близо половината от стопанствата отказват да се „колективизират“. Изпратените наказателни отряди не само разстрелват съпротивляващите се „кулаци“, но и отнемат абсолютно цялата храна на цели села и райони. Жертвите на последвалия страшен глад се равняват на жертвите на Холокоста и арменския геноцид, взети заедно. Българските села отново са сред най-тежко пострадалите от гладната смърт и последвалите епидемии.

Дори по официални данни, които включват само умрелите в градовете, броят на българите в Украйна намалява с над 17 хил. души. Майката на изследователя Калоянов свидетелства за талиги, които през деня събирали просналите се от пълно изтощение по улиците и дворовете на нейното село полуживи или вече починали от глад хора. И добавя: „Хвърляха ги в огромна яма, а нощем чувахме стоновете на погребаните все още живи хора“. Само в приазовския град Бердянск от глад умират между 20 000 и 30 000 души, от които близо 5000 българи.

Кръговете на червения терор

След глада и холерата Москва режисира нов кошмар за Украйна и българите в нея. Първоначално в инсценираните показни процеси срещу „украинския национализъм“ серийно се издават смъртни присъди. Много българи са изпратени в ГУЛАГ с чудовищни обвинения, че са били българофили и агенти на Царство България. Унищожена е почти цялата българска интелигенция и духовенство, а в българските селища са сринати всички църкви. Закрити са българските национални райони, а обучението на български е признато за форма на антисъветски национализъм. Няколкостотин български политемигранти и хиляди „кулаци“ са изпратени в ГУЛАГ, а броят на разстреляните и досега не е известен. По изчисления на проф. Михаил Станчев от Харковския университет, за периода между 1917-та и 1939-та в СССР са репресирани 39 хиляди българи - при официално установен брой на малцинството малко под 100 000 души. Насилствената колективизация и стихийната урбанизация разхвърлят десетки хиляди българи в големите градове, където те се русифицират и губят своите език и култура. Понастоящем едва 11 % сред над 200-те хиляди българи, живеещи на територията на Украйна, могат да разбират и говорят своя език, посочва историкът.

Българският Шиндлер

На фона на преживяното по време на съветската власт, много българи в Украйна възприемат нападението на Хитлерова Германия срещу СССР като избавление от мъките си. Скоро обаче на илюзиите им е сложен край, тъй като нацистите не правят разлика между националностите при подбора за първоначално доброволната, а след това не съвсем доброволната депортация на млади хора за работа в Германия. Но принудените да се трудят в германски фабрики български младежи и девойки намират изход от тежкото си положение. Те се свързват с българския консул в Кьолн Георги Шишков, който по този повод установява връзка с известни българи от Таврия като писателя Мишо Хаджийски. Ходатайствата на двамата пред цар Борис Трети и премиера Богдан Филов водят до сключването на българо-германска спогодба. Желаещите да се завърнат в България млади българи от Украйна са освободени от трудовите лагери в Германия, а германската администрация в Украйна се съгласява да съдейства на търсещите убежище от настъпващата Червена армия българи.

До България след много мъки и перипетии успяват да пристигнат около 3000 преселници. Царското правителство им дава поданство, намира им жилища и ги оземлява - предимно в Североизточна България. Но с нахлуването на Червената армия в страната трагедията не отминава и завърналите се български колонисти. Независимо от желанието им да останат, заповедта на Сталин е, че те трябва да бъдат отново депортирани в СССР. Българските комунисти и тяхната Народна милиция започват трескаво да съставят списъци и да търсят криещите се от отмъщението на болшевишката империя страдалци. Едва стотина души успяват с помощта на приятели и на църквата да се изплъзнат от страшната съдба, която очаква депортираните в СССР български „предатели“.

Повечето са изпратени на заточение в Сибир и Таджикистан. Много от тях умират от болести и глад. При посещение в Одеса по покана на своя господар Брежнев Тодор Живков обявява, че в Украйна българи няма. България остава мащеха за своите чеда дори и след падането на комунизма. „Моята родина така и не можа да изработи действена стратегия за подпомагане на желаещите да се завърнат украински българи. Тези, които го направиха през 90-те години, бяха принудени да се изселят отново заради липсата на перспективи за трайно пребиваване в своята прародина“, заключава с горчивина д-р Владимир Калоянов.